Ейвъри потърси в раницата си, намери една химикалка и я подаде на Уолт. Пръстите му бяха изкривени от артрита. Той едва държеше химикалката, докато отбелязваше с кръгче мястото.
— На два часа път с кола е оттук. Там, в планината, има и други красиви къщи, но не можеш да се доближиш до никоя от тях, защото всички пътища са частни и затворени.
— Мислех, че леля ми е отседнала в някаква вила, наречена Земята между езерата, но явно съм разбрала погрешно. Може да не съм я чула правилно. Линията доста пращеше.
— Дали не е казала Езерата близнаци? — попита той. — Ето, Земята между езерата е на север, но Езерата близнаци са на юг оттук и са отбелязани на картата.
Той й посочи мястото. Ейвъри кимна, после сгъна картата и я прибра в раницата си. Отново се ръкува с Уолт, като се изправи.
— Благодаря за помощта.
— За мен беше удоволствие — отвърна той. — Не забравяй да си сложиш предпазния колан, скъпа. Наоколо има разни луди шофьори, карат по тези виещи се пътища с над сто километра в час. Търсят си смъртта. Не им позволявай и теб да убият.
Тя се настани в колата и отново потегли. Чувството за вина я отказа от идеята да се отклони от главния път, за да разгледа забележителностите. Освен това бе попила малко от местния колорит от разговора с Уолт. Бе любезен старец и тя го бе изслушала с огромно удоволствие.
Може би щеше да успее да убеди Кери да се разходят из планината. Тази мисъл бе толкова абсурдна, че я разсмя. Ейвъри беше чувала, че леля й била спортна натура в гимназията. Играела волейбол, баскетбол и всеки друг спорт, за който имало условия. Спомни си, че като малка си играеше с наградите на Кери от турнири по тенис. Дали леля й още ги пазеше, или ги беше изхвърлила? Е, нямаше значение. Сега Кери определено не си падаше по заниманията на открито. Мразеше спортуването.
Представата на Кери за престоя й в „Утопия“ бе за нея да се грижат, не да я тормозят, за да влезе във форма. Ейвъри въздъхна шумно. Много се надяваше Кери да не я кара да се занимава с разните женски глупости, като кални бани и компреси с водорасли. Не че имаше нещо против всичко това, но нямаше чак толкова много време за забавления и предпочиташе да се поизкаля, катерейки се по планински пътеки.
Ейвъри премина с колата през Аспен и продължи. Един час по-късно бе сигурна, че се е загубила. Тъкмо се канеше да отбие от пътя и да огледа отново картата, когато забеляза табелата на „Утопия“. Пътят рязко завиваше, после се изкачваше и стесняваше в чакълена алея. След това стигна до железните порти. Ейвъри спря, за да каже името си на дежурния пазач.
— Името ви не е в списъка с пристигащите днес.
— Имам резервация — настоя тя. — Не може името ми да го няма.
Той се приближи до колата и се усмихна.
— Сигурен съм, че е някакво недоразумение. Може да го изясните на рецепцията.
— Благодаря — извика тя и продължи напред.
Ако пазачът бе типичен представител на персонала, в хотела определено се държаха много учтиво. Ейвъри погледна в огледалото за обратно виждане и го видя да стои на средата на пътя и да гледа след нея.
Посребрената му коса й напомни за чичо й Тони. О, боже, беше забравила да му се обади предната вечер. Щеше да го направи веднага щом се настанеше в стаята си. Тони бе такава паника. Ейвъри знаеше, че двамата с Кери имат проблеми, но се надяваше да успеят да ги разрешат. Вероятно Кери бе причината нещата помежду им да не вървят добре. Въпреки че Ейвъри обичаше леля си от цялото си сърце, не бе сляпа за нейните недостатъци. Понякога бе много досадна. Това, че се омъжи за Тони, бе най-доброто нещо, което бе направила, и може би, докато си почиваше в хотела, щеше да намери време да осмисли приоритетите си. Винаги бе възприемала Тони за даденост, а никой брак не би оцелял по този начин. За щастие чичо й имаше търпението на светец. Беше издържал много по-дълго от всеки друг мъж на негово място.
Направи още един остър завой. За бога, къде беше хотелът? Откакто мина през портала, бе изкачила половината планина и отвсякъде бе заобиколена от дива природа. И точно когато бе сигурна, че без да забележи, е поела по някой обслужващ път, „Утопия“ се появи пред погледа й.
Беше наречен много подходящо.
— Боже мой! — прошепна Ейвъри. Мястото бе величествено и сякаш излъчваше спокойствие. Жълто- кафявите сгради се гушеха в пищната зеленина. Самият хотел изглеждаше като част от планинския склон. Малки бунгала бяха осели хълма и от тях се виеха каменни пътеки, които се губеха между боровете. Навсякъде имаше диви цветя. Чуваше се шум от течаща вода. Ейвъри се обърна и видя стъпаловиден фонтан, вграден в един по-нисък хълм. Бълбукащата вода се спускаше и обливаше с пръски златна сфера, издигната над кръгъл басейн.
Един служебен камион изскочи пред колата на Ейвъри откъм някакъв сервизен път. Рязко натисна спирачката и изчака неколцина работници бързо да разтоварят няколко варела, а тя се дивеше на красотата и спокойствието на това място. Млади мъж и жена, очевидно влюбени, привлякоха вниманието й. Държаха се за ръце, докато вървяха по пътеката край фонтана. По едно време спряха, обърнаха се един към друг и се целунаха страстно.
Ейвъри усети бодване от завист и се насили да отмести поглед. Но не се сдържа и отново погледна към двойката и забеляза как двамата не можеха да откъснат очи един от друг. Реши, че сигурно са младоженци.
Камионът потегли и освободи пътя и тя с въздишка потегли по стръмния наклон. На върха имаше кръгла алея за коли. Огромни глинени саксии, преливащи от бръшлян и розови и жълти цветя, стояха като стражи пред мраморните стъпала, които водеха към входа.
Хората влизаха и излизаха, всички вървяха бавно и спокойно. Като влюбената двойка на хълма, и другите гости бяха облечени с еднакви тъмносини спортни дрехи. На гърдите, точно над джобчето, имаше малко лого — кръгче с името на хотела, избродирано в златисто.
Ейвъри паркира колата и един портиер се втурна към нея. Той й отвори вратата, подаде й ръка, за да й помогне да слезе, и каза:
— Добре дошли в „Утопия“.
Шеста глава
Мънк беше влюбен. Макар и да не вярваше, че подобно чудо е възможно, той бе срещнал жената на мечтите си и оттогава се държеше като полудял, превъртял глупак. Джили бе неговата сродна душа. Без никакво съмнение. Бяха родени един за друг, имаха едни и същи мечти, едни и същи фантазии, едни и същи цели и най-важното, една и съща готовност да не играят по правилата.
Тя го бе хипнотизирала от мига, в който двамата се срещнаха в мръсния безименен малък ресторант в покрайнините на Савана. Когато тя влезе, в гърлото му заседна буца. Бе като видение в копринената си червена рокля и червени обувки с тънки високи токчета. Беше просто… великолепна. Както беше обяснил по телефона, той чакаше в ъгловото сепаре и държеше синя папка. Когато тя го видя, се усмихна и в този момент той разбра, че с него е свършено.
Вълнението на първата любов още не бе отшумяло. Още го болеше от копнеж по нея. Дори когато трябваше да работи, той не можеше да спре да се усмихва. Напоследък в ума му имаше място само за нея. Докато той се занимаваше с необходимата черна работа — наблюдението на бъдещите жертви, — един от любимите му начини за прекарване на времето бе да си спомня с най-малките подробности първия път, когато двамата се любиха. Беше се случило точно три часа след като се срещнаха. Джили го заведе в хотелската си стая, съблече дрехите му и всичките му задръжки и го люби страстно. Сладкия й вкус в устата му, аромата на мускус в парфюма й, топлината на копринено-мекото й тяло, притиснато в неговото, дълбоките, почти животински звуци, които тя издаваше, когато той я докосваше. Тя бе дива, силна, груба — точно както му харесваше — и в същото време изключително уязвима.
Мънк се удивляваше на липсата си на дисциплина, когато се отнасяше до Джили. Никога и в най- дръзките си фантазии не би повярвал, че бе способен на подобно глупаво романтично поведение или че дори ще се ожени. Но преди два месеца той й направи предложение — коленичи, как иначе — и тя го трогна, като прие. Той й каза, че ще направи всичко за нея, абсолютно всичко, и се зае да го доказва.
