Тя му благодари отново и вдигна телефона веднага щом той затвори вратата.
— Кейт Макена ли е? — попита някакъв мъж.
Не позна кой й се обажда. Но беше приятен глас.
— Да, аз съм. Вие кой сте?
— Не мисля, че е добра идея да ви кажа името си. Искам да ви помогна. Не искам да пострадате. Имам информация за вас — продължи бързо той. — Ще ме изслушате ли?
— Добре — каза тя. — Ще ви изслушам, но моля ви, първо ми кажете защо смятате, че не е добре да ми кажете името си.
— Полицията ме издирва — отвърна той. После бързо добави: — Никого не съм убил… поне не нарочно. Той се засмя, после изсумтя: — Само се шегувам… наистина, никога не съм убивал никого.
Кейт се чудеше какво означава това, но обаждането започваше да я плаши. Тя се огледа. Беше сама, вратата на заседателната зала бе затворена.
Преди да го попита каквото и да било, той продължи:
— Властите не знаят истинското ми име и предпочитам никога да не го научат. Ще ми обещаете ли да запазите спокойствие? Искам да ви помогна, а за тази цел трябва да изслушате това, което имам да ви кажа. Не изпадайте в истерия.
— Разбира се, че ще запазя спокойствие — каза му тя. — Просто ми кажете кой сте вие. — Тя долови напрежението в собствения си глас.
Той се засмя.
— Добър опит. Няма да ви кажа името си. Но ето какво ще направя: ще ви кажа с какво име ме наричат полицаите.
— И с какво ви наричат?
— Цветаря.
Кейт едва не изпусна слушалката.
— Това не е смешно… не вярвам… защо да…
— Нали обещахте да запазите спокойствие…
Кейт пак погледна затворената врата, внушавайки й да се отвори.
— Това е някаква извратена шега.
— Не е шега — настоя той. — Никога не бих се шегувал с вас. Наистина ми викат Цветаря и искам да ви помогна.
— Да ми помогнете? Ако наистина сте този, за когото се представяте, вашите бомби за малко не ме убиха. Тя натисна бутона на интеркома с надеждата някой да чуе разговора, но апаратът не позволяваше свързване по интерком по време на разговор.
— Не съм опитвал да ви убия — каза той, губейки търпение. — Само направих експлозивите.
— Това е лудост — каза тя.
— Трябва да ме изслушате. — Не звучеше като луд. Звучеше съвсем нормално. Дали не смяташе да й се извини?
— Слушам ви. Хайде, обяснявайте.
— Обичам да взривявам разни неща.
Значи все пак беше луд. Тя си помисли, че трябва да каже нещо в отговор.
— Искате ли да ми кажете защо? — Ако успееше да го задържи на линия, може би щеше да повика помощ.
— Не е важно защо — каза той. — Изкарвам доста прилични пари. Миналият месец си купих телевизор с голям екран и съраунд звук. Не можете да си представите колко живо изглежда всичко по природонаучния канал. Но да не се отклонявам. Истината е, че ми харесва да си докарвам допълнителни доходи и това ми позволява да правя нещо, което обичам.
— Да взривявате.
— Обичам да изработвам експлозиви и преди не съм позволявал на никого да се доближава до тях. До неотдавна. Приятел на приятел на приятел… знаете как става. Съблазниха ме с пари и ме излъгаха. Казаха ми, че експлозивът ще бъде използван в пустинята. Много се говореше за пещери и подземни съоръжения. О, да, казаха ми една засукана лъжа и аз им повярвах. Бях крайно наивен и алчен… Взех парите и се заех с обичайната си работа. Изобщо не се сетих за това, докато не разгърнах вестника и не видях снимки от експлозията в галерията. Имаше репортажи и по телевизията. Веднага познах работата си. Страшно се ядосах, защото ме бяха баламосали, а след като прочетох статията във вестника и научих как сте се спасили като по чудо, се изплаших, почувствах се много зле заради вас. — Той пак подсмъркна. — Наистина… мислех да ви изпратя цветя… Опитах да се свържа с онзи човек, но той изчезна. После прочетох за друга експлозия, която унищожила цяла сграда и за малко не убила и вас отново. Разбрах, че мишената сте вие.
Тя го чу да си поема дъх, а после да издиша бавно.
— Това е опасен бизнес.
— Да — съгласи се тя.
— Реших да се оттегля.
— Обаждате ми се, за да ми кажете, че се пенсионирате от бомбаджийството? — попита тя подозрително.
Той не отговори.
— Има един господин, който ме преследва от няколко години. Казва се Съдърланд и работи в Бюрото за контрол на оръжията. Ще ви бъда благодарен, ако му се обадите и му кажете да не се занимава с мен.
— Защото се оттегляте?
— Да.
Това е най-странният разговор, който беше водила.
— Мисля, че лично трябва да му кажете. Сигурна съм, че ще е много щастлив да се запознаете, дори и само по телефона.
— О, запознавали сме се, дори няколко пъти всъщност. Просто той не знае.
Кейт можеше да се обзаложи, че Съдърланд много ще се зарадва да чуе това. Тя забеляза чантата си на един стол до прозореца. Мобилният й телефон беше в нея. Ако можеше да го вземе, би могла да се свърже с някого.
Трябваше да го задържи да говори.
— Може ли да ви попитам нещо? — продължи тя, като се изправи и премести телефона до края на масата, като опъна кабела му докрай, за да опита да достигне до чантата си.
— Разбира се. Ако мога, ще ви отговоря с удоволствие и не, не съм цветар. Ако видите градината ми…
— Не това е въпросът, който исках да ви задам. Казаха ми, че винаги поставяте експлозивите в кошници. Любопитно ми беше защо.
— Това е типична заблуда. Не ги поставям в кошници. Те самите са кошници. Това е доста изящна работа. Харесва ми да се мисля за виртуоз. Бетовен на бомбаджиите, един вид. — Той се засмя.
— Всъщност защо ми се обадихте?
— Сега вече да говорим по същество — каза той, спря да се смее и въздъхна. — Искам да спася живота ви.
— Как смятате да го направите?
— Като ви съобщя важна информация. Първата експлозия отнесе част от хълма.
— Да. — Кейт грабна дръжката на чантата си и започна да я дърпа.
— А на вас ви се размина почти без драскотина. Знаете ли какви са шансовете това да стане случайно? Той не изчака отговора й. Втората експлозия събори цялата сграда, но вие пак оцеляхте. Това е наистина феноменално.
— Да — каза тя отново. Накъде ли водеше това? Тя зарови из чантата си, за да напипа телефона.
— Вероятността това да се случи е крайно малка. Много съм разтревожен за вас. Просто не можете да оцелеете след още една експлозия.
— Още една.
