— Някъде тук ли качи Вероника? — попита той.
— Тя беше в началото на черния път, до водостока, който току-що преминахме.
— Добре. Просто исках да изясня това.
Черният път се устремяваше надолу до коритото на пресъхналия извор, който беше пресечен от водостока надолу по магистралата, прекосяваше извора с помощта на един малък дървен мост и излизаше на открито на една равнина.
Адисън, който се взираше през предното стъкло, каза:
— Няма светлини в къщата… не мисля, че е там… Мисля, че Лорейн се е объркала. Той не би изпуснал отпуската си.
Мейсън каза:
— След като сме тук, можем поне да почукаме по вратите, за да сме сигурни, че няма никой в къщи.
— Какво ще кажа, ако е там?
— Нищо. Аз ще говоря.
Мейсън се измъкна иззад волана и отиде до входната врата. Адисън остана замислен за момент в колата, след това се присъедини към Мейсън.
Адвокатът, който се разхождаше по верандата, каза:
— В джанката на колата има фенерче. Трябва да го взема.
— Тук има хлопач — каза Адисън.
— Ти почукай — му каза Мейсън, — аз ще взема фенерчето.
Адвокатът се върна до колата, отвори джанката, извади фенерчето и се върна до входната врата.
— Някакъв резултат? — попита той.
— Едва не съборих вратата. Няма никой вкъщи.
— Е — каза Мейсън, — явно не е тук. Хайде да по-огледаме наоколо.
Те тръгнаха около къщата. Светлината на фенерчето на Мейсън се плъзгаше нагоре-надолу по стените на къщата и през прозорците. На долния етаж всички щори бяха спуснати, а прозорците плътно затворени. Но на горния етаж имаше един прозорец без щора. Фенерчето на Мейсън освети тавана на стаята. Тогава, изведнъж, адвокатът спря и насочи фенерчето без да мърда.
— Какво има? — попита Адисън.
— Виждаш ли — попита Мейсън — това, което аз виждам?
Адисън се отдръпна леко назад и проследи тънката струйка светлина от фенерчето.
— Стъклото е счупено — каза той.
— Чиста, кръгла дупка — каза Мейсън, — с няколко пукнатини, излизащи от нея.
— Дявол да го вземе! — възкликна Адисън. Мейсън мръдна леко фенерчето. Светлината, отразена от пукнатините в прозореца, проблесна.
Адисън каза:
— Предполагаш ли…
— Не знам — каза Мейсън мрачно.
— Но това е… — Адисън сякаш не желаеше да изрази мислите си с думи.
— Дупка от куршум — довърши вместо него Мейсън.
— Трябва да влезем и да огледаме.
Мейсън върна светлината на фенерчето обратно на земята. Те проследиха една пътека до гърба на къщата. Мейсън почука по задната врата и опита бравата. Вратата беше заключена. Той обиколи къщата като изпробваше прозорците. Всичките бяха затворени.
— Това не ми харесва — каза Адисън. — Мястото е твърде отдалечено. Чувствам се като крадец. Ами ако някой ни хване тук?
Мейсън каза:
— Искам да разбера какво има в тази къща преди да предприемем следващата си стъпка. Прозорците изглежда са заключени. Има ключ на задната врата. Каква е ключалката на предната врата? С пружинка ли е?
— Не знам.
— Има ли електричество?
— Не и когато аз бях тук. Нямаше дори и жици.
Мейсън заобиколи къщата, докато се озова отново пред входната врата.
— Всички прозорци са затворени с райбери отвътре — каза той. — Има ключ на задната врата. Който е напуснал къщата последен, трябва да го е направил през предната врата.
Мейсън опита бравата и се отдръпна изненадан, когато езикът изщрака и вратата се отвори с добре смазаните си панти.
От вътрешността на къщата се носеше застояла миризма, резултат от месеците, през които е била затворена и необитавана.
Мейсън каза:
— Добре, хайде да се поразходим.
— О, Боже! — каза Адисън. — Не е ли опасно?
— Естествено, че е опасно. Дръж ръцете си в джобовете. Искам да видя какво има в онази стая.
— Не мисля, че това ще се хареса на Ферел — ако някога разбере.
Мейсън каза:
— На никого не се харесва — и на полицията няма да се хареса. Дръж ръцете си…
Адисън се спъна, залитна напред, грабна парапета, за да се спаси, след което падна и се подпря на стълбите.
— Свърши — каза Мейсън.
— Какво свърши?
— Отпечатъци. Казах ти да държиш ръцете си в джобовете.
— Глупости! Не ставай мелодраматичен, Мейсън. Кой ще вземе моите отпечатъци?
— Полицията — каза Мейсън и тръгна нагоре по стълбите.
Адвокатът спря на горния коридор и каза:
— Стаята е на гърба на къщата. Така, има четири врати отляво. Мисля, че трябва да опитаме третата врата.
Лъчът от фенерчето на Мейсън показваше пътя по коридора. Той спря пред третата врата, поколеба се за момент, след това извади кърпичка от джоба си и с нея натисна бравата.
Вратата се залюля назад. Миризма на смърт посрещна ноздрите им.
Фенерчето показа тяло, проснато на пода с лице нагоре, едното око затворено, другото отворено, съзерцаващо тавана на стаята със стъкления си поглед.
Адисън се отдръпна така остро, сякаш Мейсън го беше ударил в стомаха.
Мейсън дори не се обърна като чу движението, а каза:
— Погледни през рамото ми. Не пипай нищо. Кой е този?
Адисън се върна неохотно, за да огледа над рамото на Мейсън.
— Едгар Ферел е.
— Сега вече знаеш защо трябва да държиш ръцете си в джобовете — каза Мейсън.
Адисън тихо изхленчи.
Мейсън затвори вратата на стаята, обърна се и внимателно се върна по същия път, по който беше дошъл през коридора.
Те слязоха по скърцащата стълба на старата къща. Мейсън спря, за да избърше с носната си кърпа бравата от вътрешната страна на вратата и желязната дръжка от външната. След това затвори вратата.
— В края на краищата — каза Адисън, — няма никакво значение дали ще оставим един-два отпечатъка. Трябва да съобщим в полицията, че…
— Хайде да обсъдим това — каза Мейсън, докато вървеше към колата.
— Какво имаш предвид, какво да обсъждаме? — попита Адисън. — Престъпно е да не се обадиш на полицията, когато си намерил труп. Не съм адвокат, но поне това ми е ясно.
