— И така, Вероника, след като говори с мен, ти беше изведена от шерифа на пътя, където си срещнала обвиняемия, нали?
— Да — каза тя.
— Говори по-високо, Вероника, за да те чуваме. И посочи ли този водосток на шерифа?
— Да сър.
— Беше ли заснет този водосток в твое присъствие?
— Да, сър.
— Ваше благородие — каза Мейсън, — Адвокатът подвежда свидетелката, слага думи в устата й. Целият му разпит е подвеждащ.
Бъргър погледна сърдито Мейсън:
— С уважението на съда, тук стои една млада жена от малък град, изплашено малко дете. Казвам ви, че е срамота тази млада жена да бъде въвлечена в атмосферата на престъпността. Чудовищно е, че един убиец е имал свободата да я качи в колата си…
— Съдът разбира — прекъсна го съдията Кийтли, — но се опитайте да се въздържате от подвеждане на свидетелката.
— Много добре, Ваше благородие.
Бъргър впи поглед в Мейсън, след което се обърна към Вероника.
— Сега ще показвам една снимка и те питам дали познаваш мястото, изобразено на тази снимка.
Хамилтън Бъргър подаде копие от снимката на Мейсън и каза:
— Това е копие, което съм направил за вас. Показва част от пътя, която сега ще посоча на картата. Снимката е заснета с лице към запад. Сега, Вероника, ти давам тази снимка и те питам дали я познаваш.
— Да, сър.
— Какво е това?
— Това е водостока, до който стоях, когато господин Адисън дойде с колата си. Стоях точно тук на тази малка циментова издатина и когато чух да идва кола, се изправих.
— Да. Откъде дойде тази кола?
— Дойде от страничен път, тук, от тази страна на снимката.
— Ти видя ли колата.
— Не самата кола, но зърнах светлините и чух двигателя. Нощта беше спокойна и тиха.
— И какво се случи?
— Двигателят се чуваше съвсем ясно, докато колата се движеше по черния път, който беше преграден от върби, пътя, който е тук отзад.
— Сега, Вероника, ще ти покажа карта, карта на къщата, където е намерено тялото на Едгар 3. Ферел и която показва част от заобикалящите земи. Това е карта, която предварително е приета за доказателство. Можеш ли да се ориентираш по тази карта?
— Да се ориентирам ли? — попита тя.
— Да покажеш къде точно си била, къде точно е водостока.
— А, да — каза тя, изучавайки картата, след това с готовността на някой, който е бил добре обучен и запознат с въпросната карта, каза:
— Аз стоях точно тук. Водостокът е тук.
— Ще отбележа тази точка с единица и ще я оградя — каза Хамилтън Бъргър и отбеляза нещо на картата.
— Сега, Вероника, можеш ли да ни кажеш откъде дойде колата?
— Да, тя дойде ето от този път.
— Отбелязвам две успоредни линии на картата, на които пиша „път, свързващ провинциалното имение на Ферел с магистралата“ — каза Хамилтън Бъргър. — Сега, Вероника, ни разкажи какво точно се случи.
— Ами колата дойде по този път, като се движеше доста бавно. Звучеше като че ли беше на ниска скорост, вероятно втора и след това изпълзя по тази стръмнина до магистралата.
— Ти видя ли я?
— Не, не я видях тогава. Чувах я. Стръмният наклон до магистралата е на около — вероятно на малко повече от четвърт миля разстояние от водостока, където седях.
— И след това?
— Сигурна съм, че колата се изкачи по този стръмен наклон на ниска скорост. След това превключи на втора скорост и когато превключваше на висока скорост, аз се показах пред фаровете.
— Сега, да се върнем назад за малко, Вероника. Преди да чуеш двигателя, чу ли някакви други звуци?
— Да.
— Какви бяха те?
— Изстрели.
— Колко изстрела, Вероника?
— Шест.
— Можеш ли да ги опишеш?
— Ами, по онова време си мислех, че беше давене на мотор, но после имах време да размисля и знам, че са били изстрели. Чух един, след около секунда-две чух още четири изстреляни много бързо.
— Кога чу тези изстрели, Вероника?
— Минута-две преди да запали колата.
— Възможно ли е да са били пет минути?
— Не мисля. Може би две-три минути, съвсем кратко време.
— Знаеш ли колко беше часа?
— Не точно. Мисля, че беше около девет, вероятно няколко минути преди девет.
— Много добре. Чула си изстрелите. Чула си как пали колата. Чула си я да идва по пътя. Видяла си я да идва към теб.
— Да, сър.
— Опита ли се да вдигнеш ръка, за да я спреш?
— Не, не направих никакво движение, но погледнах фаровете, така че мъжът, който кара колата, да може — е, нали знаете, да ме види добре.
— И какво се случи?
— Колата не се движеше. Едва превключваше на висока скорост и точно след като ме подмина, спря и тръгна назад.
— И след това?
— След това господин Адисън ме попита дали искам да се кача.
— Това се отнася за господин Джон Рейсър Адисън, обвиняемия в случая, мъжа, който седи от лявата страна на господин Мейсън.
— Да, сър.
Бъргър каза с глас, лепкав от състрадание:
— Вероника, знам, че темата не е приятна, но ще ни разкажеш ли точно какво се случи. Кажи ни всичко.
— Ами — каза тя, — господин Адисън спря, върна се назад. Попита ме дали искам да се кача. През цялото време го преценявах.
— Какво имаш предвид?
— Ами прецених звука на двигателя. Познах, че беше голяма и скъпа кола по тихото мъркане. След това имах възможност да видя силуета когато мина покрай мен. Имаше достатъчно светлина от таблото в колата, така че успях добре да го огледам. Приличаше на преуспяващ бизнесмен, не от типа, с който си бях имала работа през последните тридесет-четиридесет мили.
— И какво направи?
— Усмихнах му се, благодарих му и му казах, че бих искала да отида в града, ако отива натам. Той каза, че отива и аз се качих.
