— И говорихте ли?
— Да, говорихме — тя се усмихна и каза, — това е едно от задълженията на младата стопаджийка. Ако на хората им се говори, тя говори. Ако не им се говори, тя мълчи.
— А господин Адисън искаше ли да говори?
Тя се усмихна и каза:
— Мисля, че искаше аз да говоря.
— И ти какво направи?
— Говорих. Разказах му за себе си и му казах, че отивам в града, за да — ами за да се огледам и да потърся щастието си.
— И му каза, че си напуснала дома си?
— Да.
— И какво направи господин Адисън?
Вероника повдигна поглед и повиши глас:
— Искам едно нещо да стане съвсем ясно. Господин Адисън беше съвършен джентълмен, съвършен джентълмен.
— Да, разбирам — каза Бъргър, — но кажи ми, какво точно се случи.
— Ами той ме попита дали имам къде да отседна и аз му казах, че нямам и той ме попита колко пари имам, а аз се опитах да отбегна този въпрос, но той беше много настоятелен и когато се оказа, че имах съвсем малко пари и не знаех къде точно щях да отседна, той ми даде един бащински съвет. Каза ми, че едно момиче не може да прави подобни неща в голям град, че там е различно от малкия провинциален град и след това каза, че ще ми намери място, където да отседна.
— И какво направи?
— Спря колата на една бензиностанция, влезе и говори по телефона и когато излезе, каза, че съм имала стая в хотел и че всичко било платено.
— И след това?
— След това, когато пристигнахме в града, той ме закара до хотел „Рокауей“ и се погрижи да се регистрирам и администраторът каза, че стаята е вече ангажирана за мен и това е всичко, което знам.
— Видя ли се отново с господин Адисън?
— Да.
— Кога?
— Следобеда на десети отидох при него в неговия универсален магазин.
— По негова молба?
— Да.
— Какво се случи?
— Той ме изпрати до началник личен състав с визитка и — ами, беше ми намерена работа и започнах веднага.
— През цялото това време знаеше ли мръсните подробности около това изнудване?
— Не, сър.
Бъргър се обърна към Мейсън.
— Предполагам — каза той с укор, — че ще пожелаете да разпитате тази млада жена?
— При всички случаи — каза Мейсън, като се изправи на крака.
Бъргър каза отегчено:
— Законът ви дава това право. Започвайте.
— Майка ви жива ли е? — попита Мейсън.
— Да.
— И вие живеехте с майка си?
— Да.
— И вие напуснахте дома на семейството си?
— Домът на семейството ми — каза тя, като се усмихваше едва доловимо, — беше един ресторант. Аз сервирах по масите. Градът беше плачевно малък. Нямаше никакви възможности. Не можех да се срещам с никого освен с няколко непохватни, срамежливи млади мъже, на които им липсваше смелост и инициатива да станат и да се махнат.
— И вие се махнахте?
— Да.
— И стигнахте дотук на стоп?
— Да.
— Това е интересно — каза Мейсън. — Госпожице Дейл, колко време ви отне да стигнете дотук на стоп?
— Какво имате предвид?
— Вие сте млада, общителна и привлекателна и, предполагам, че не ви се налага да чакате много дълго, за да ви предложат превоз.
В очите на Вероника Дейл започна да се изписва паника.
— Ами не.
— И така, колко време ви трябваше, за да стигнете дотук от момента, в който напуснахте дома си?
— Не много дълго.
— Седмица?
— Аз… ами, вероятно. Да, предполагам.
— Значи сте била у дома си с майка си в този ресторант до преди седмица, преди да се срещнете за пръв път с господин Адисън?
Последва дълго мълчание.
— Не можете ли да отговорите на този въпрос?
— О, с уважението на съда! — каза Хамилтън Бъргър като се изправи на крака, с поведението на баща- пазител на момичето, а що се отнасяше до съда, на адвокат, чието търпение е напълно изчерпано. — Възразявам. Нека адвокатът да се ограничи в рамките на мястото и приблизителния час, в който е било извършено престъплението. Тази млада жена вече достатъчно е изстрадала. Просто защото е била там, където е видяла обвиняемия близо до местопрестъплението в часа, в който престъплението е било извършено не означава, че трябва да бъде поставена на позорен стълб от един безжалостен и отчаян защитник.
— Нито безжалостен, нито отчаян, Ваше благородие — каза жизнерадостно Мейсън. — Бих искал да разбера как тази млада дама се е озовала на онова място, в часа, който тя спомена. Тъй като всичко се крепи на часа, бих искал да го проверя.
— Мисля, че въпросът е в допустимите рамки на кръстосания разпит — отсъди съдията Кийтли, — но на съда му се струва, господин Мейсън, че разпитът на тази млада жена не трябва да излиза извън определени граници.
Отново последва мълчание.
— Отговорете на въпроса — каза съдията Кийтли.
— Мога ли да помоля за чаша вода? — попита Вероника Дейл с тих глас.
— Разбира се — каза Мейсън.
Но този път Хамилтън Бъргър скочи на крака и се втурна към свидетелската скамейка.
— Вероника — каза той, — не се претоварвай.
— Какво й има? — попита Мейсън. — Да не би нещо да не е в ред?
— Какво искате да кажете? — изръмжа Бъргър. — Това е съвсем в съзвучие с твоите предположения, страхливец такъв…
— На мен ми изглежда като здрава млада жена на двадесет години — каза Мейсън — При всички случаи трябва да е в състояние да отговори на въпроса относно времето, когато е напуснала дома си. Така както се суетите около нея, започвам да си мисля, че нещо й има.
— Нищо й няма — извика Бъргър.
Мейсън използва яростното бръщолевене на Бъргър, за да налее чаша вода и да я подаде на Вероника Дейл.
