нерешителен. Съдията му се притече на помощ.
— Явно е, че делото още днес ще бъде дадено за решение на съдебното жури. А и съдът отбелязва присъствието в залата на адвоката Мейсън. Той не е от нашия град и е пристигнал специално за подписване на важни документи. Сега е единадесет и четиридесет и пет и ако няма възражения, съдът ще се оттегли до два следобед.
— Не може ли преди това да приключи поне разпитът на свидетеля? — обади се уморено прокурорът.
Съдията Дилърд погледна младия адвокат.
— Ако съдът няма нищо против, бих желал да задам още един-два въпроса на свидетеля, но преди това искам да поговоря с клиентката си. Съдът може би си спомня, че това дело ми бе възложено служебно и признавам, че…
— Много добре — прекъсна го съдията. — Съдът се оттегля до два следобед. През това време членовете на журито не бива да забравят препоръката му да не обсъждат делото помежду си, да не позволяват на никой да прави това в тяхно присъствие, да ги информира или да изразява мнение, докато делото не им бъде предадено за решаване. Съдът се оттегля.
Двадесетината присъстващи се отправиха бавно навън. Прокурорът събра документите от масата и ги пъхна в куфарчето си. Младият адвокат остана, за да размени няколко думи със своята довереница. След малко при тях дойде шерифът, който щеше да придружи падналата духом млада жена до затвора.
Висока стройна брюнетка с пламтящи очи се приближи и сложи ръка на рамото на адвоката.
— О, Франк — прошепна тя развълнувано, — ти беше чудесен!
Мейсън, който се бе отправил към кабината на съдията и в този момент минаваше покрай двойката, забеляза, че младият му колега се изчерви.
Когато отвори вратата, съдията Дилърд палеше пурата си.
— Здравейте, Мейсън — поздрави го той. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.
— Нямате никаква вина, аз подраних. Какъв е този случай?
— Едно от уж лесните дела. Предполагам, че ответницата е виновна, но дявол да го вземе, когато си зад съдийската маса, този вид дела не могат да не те безпокоят.
— Делото е възложено служебно, нали?
— Точно така. Назначих Франк Нийли. Баща му е търговец в нашия град, а самият Франк е добро момче. Познавам го от години, а неговият баща — откакто се помня. Франк е способен млад адвокат, но някои неща, като разпита на свидетел например, се научават само от практиката.
— Имате ли някакви съмнения относно достоверността на показанията на свидетеля?
Съдията замълча, премисляйки отговора си.
— Винаги изпитвам съмнение, когато идентифицирането става набързо. Има нещо дразнещо в покровителственото поведение на свидетеля. Както знаете, служебните защити се възлагат по принцип на млади адвокати, за да се учат. По-възрастните адвокати са много заети и отказват да вземат подобни дела. Това е начинът младите да придобият опит. Нали носите документите по делото Далтън?
Мейсън отвори куфарчето и измъкна купчина документи. Съдията седна до бюрото си, прегледа ги набързо и ги подписа.
— Какво ще кажете да обядваме заедно? — попита Мейсън.
— Съжалявам, но съм зает. Уговорих се, преди да науча, че ще дойдете. Как вървят нещата в големия град?
— Горе-долу.
— Чувам, че продължавате светкавичната си кариера, като в последния момент вадите заека от ръкава си. Как го правите?
— Не зная — усмихна се Мейсън. — Просто бръквам там. И заекът сам скача в ръката ми.
— Адвокатите тук мислят, че винаги имате на разположение по един скрит заек.
— Просто се опитвам да вярвам на клиентите си. Това помага.
Съдията Дилърд погледна часовника си и му протегна ръка.
— Наистина бих желал да съм свободен. Не идвате много често насам.
— Така е — призна Мейсън, — в района гледат да не оставам без работа.
— Следя в пресата вашите дела и признавам, че ми доставят голямо удоволствие.
Мейсън благодари и излезе. Намери младия адвокат да седи в опустялата съдебна зала до масата на защитата, където преглеждаше бележките си. Той вдигна глава, срещна погледа на Мейсън, кимна несигурно и извърна очи встрани, после рязко дръпна стола си назад и пристъпи напред:
— Мистър Мейсън!
Високият адвокат спря.
— Какво има? — запита той.
— Името ми е Нийли. Франк Нийли. Исках просто да ви стисна ръката. Не знаех, че се намирате в залата. Когато съдията съобщи за това, ви познах от снимките във вестниците. Исках да ви кажа, че винаги… Че се възхищавам от вас и много пъти съм си мислел… Е, просто исках да ви поздравя, това е всичко.
— Благодаря. Как се справяте с делото?
— Страхувам се, че не много добре.
— Какво ви създава проблеми?
— И аз бих искал да зная, но не мога да стигна до никъде.
— Може би няма къде да се стига — засмя се Мейсън.
Нийли се поколеба за момент, след това измънка:
— Мистър Мейсън, как разпитвате човек, който е дал положителен отговор при разпознаването, когато чувствате, че той е плод на грешка, или че човекът лъже умишлено?
Мейсън се разсмя:
— Все едно да питаш планинар, как се катери до върха. Най-често започваш изкачването и не спираш, докато не стигнеш догоре. Понякога обаче ти се изпречват скални канари, пропасти и пукнатини и ти ги заобикаляш, за да откриеш най-удобния път. Но какво има? Нима смятате, че свидетелят лъже?
— Мисля, че подсъдимата не е виновна.
— Това чувство е добро — увери го Мейсън.
— Знам, че нямам право да ангажирам времето ви и… Аз… Но, мистър Мейсън, чувствам се толкова безполезен и безпомощен, чудя се какво да предприема.
— За какво става дума? — попита Мейсън.
— Това момиче, Ивлин Бегби, е келнерка, тръгнала да търси работа в Лос Анжелос. Шофирала стар модел автомобил, който се повредил. Трябвало да се смени някаква част и тъй като колата била развалина, наложило се да изпратят частта от едно гробище за коли в Лос Анжелос. Ивлин чакала да й я донесат в един мотел в Корона. Айрин Кийт, богатото момиче с откраднатите бижута, трябвало да бъде шаферка на една сватба в Лас Вегас. Цялата компания имала среща в бара в Корона и възнамерявала оттам да тръгне за сватбената церемония. Вероятно сте прочели за това. Младоженка щяла да бъде актрисата Хелън Чейни. Айрин Кийт имала няколко куфара с много бижута в тях. Една част били сватбени подаръци, други — нейни собствени, а трети принадлежали на Хелън. Двете пътували заедно. Паркирали колата и отишли в бара да чакат останалите. Когато излезли оттам, Айрин Кийт забелязала, че капакът на багажника е открехнат. Тя, прегледала куфарите. Бижутата на стойност около четиридесет хиляди долара били изчезнали. Уведомили полицията. Оттам решили, че някой от мотела може да е забелязал колата и да е провел малко проучване. Тогава онзи мъж, Хари Боулс, чул по радиото за кражбата. Явил се в полицията и описал жената. Направили проверка и открили моята доверителка Ивлин Бегби, която била отседнала в мотела. Тя отговаряла напълно на описанието, дадено от Боулс. Арестували я, претърсили куфара й и намерили част от бижутата.
— Част от бижутата ли? — прекъсна го рязко Мейсън.
— Диамантена гривна — кимна Нийли.
— Къде са останалите?
— Допускат, че ги е скрила.
— Защо ще крие част от тях, а не всичко?
— Не са предложили никаква хипотеза по този въпрос. Оставили са ме аз да търся обяснението.
