верандата нямаше хора — всички бяха вътре.
— Според мен е много пиян — каза укорително Едуина. — Отвратително, нали?
— Ранен е. Сигурно му е много лошо.
— Ще се върна при татко — каза Едуина. — Вие ще останете ли при него?
— Ще изчакам да се посъвземе — каза Франсин. — Ти влез и посрещни Новата година с татко си.
— Сигурна ли сте?
— Да. И не се тревожи за плантацията ви. Ще усетиш отново уханието на мъглата и ще запарваш там чай по-скоро, отколкото предполагаш.
— Надявам се да сте права — тъжно се усмихна Едуина.
— В такъв случай, щастлива Нова година, Едуина. — Франсин стисна ръката й, а след това я целуна по пълната буза. Проследи с поглед как момичето си отива.
— Извинявам се — повтори Клайв. Устата му бе почти до ухото й. — Твърде много шампанско за череп с фрактура.
— Имате фрактура на черепа? — попита ужасено Франсин.
— Поне така ми казаха.
— Та вие в такъв случай въобще не е трябвало да ставате от леглото. Да не говорим за пиене и танци. Така можете да се убиете!
— Де такъв късмет!
— Трябва да ви настанят в болница.
— Предпочитам да съм тук, в прегръдките ти. — Устните му, горещи и влажни, докоснаха шията й.
— Ще отида да извикам портиера — каза тя решително. — Ще му кажа да извика такси.
— Моля те, не ме оставяй — тихо каза той. — Погледни небето. Виж какви фойерверки има по случай настъпването на Новата година.
Бомбардировачите се бяха отдалечили и сега летяха към доковете. Взривовете вече не бяха само тътен, който изпълваше влажния въздух, но не бе по-силен от шумоленето на палмите на верандата. Небето бе изпълнено със смъртоносните фойерверки на войната. Над опожарените сгради трептеше лилаво сияние. Морави линии издаваха посоката на изстрелите на зенитната артилерия. Лъчите на прожекторите шареха в мрака.
„Моля те, Ейб — каза тя безмълвно. — Ела си в събота.“
Клайв с усилие се надигна, бръкна в джоба си и каза:
— Трябва да е някъде тук. А, ето.
Извади малка сребърна плоска и отвинти капака й. Подаде й я.
— Първо ти.
Тя си помисли да отклони поканата му, но бързо се отказа. Целият свят около тях гореше и здравият разум изглеждаше излишна добродетел. Взе плоската и отпи глътка. Уискито бе силно и ухаеше на дим. Имаше вкус на порок. Тя избърса устни и върна плоската на Клайв.
— Браво. — Очите му проблеснаха в мрака. — Ти си различна от другите. Реших, че е така, още докато чичо ми те описваше. — Той също отпи от плоската. — Знаеш ли защо чичо ми толкова те хареса?
— Не — отвърна тя.
— След като стринка ми умря, той се омъжи за евразийка. Живяха заедно почти двадесет години. Приличаше малко на теб. Той така и не можа да стане повече от бригаден генерал. Инак щеше да се пенсионира с четири звезди.
— Какво стана с нея?
— Умря. Той така и не успя да се примири със смъртта й.
— Сигурно много я е обичал.
Клайв отметна глава и погледна Франсин. Вече не изглеждаше толкова пиян.
— Да. Обичаше я до полуда. Може пък това да е родова черта.
— Кое?
— Влюбването в красиви евразийки. За кариерата на един професионален военен това е самоубийствено, разбира се. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш, ако изключим убийството на командира си. Трябва ли обаче точно аз да ти обяснявам що за гнусни лицемерни копелета сме ние, англичаните?
Подаде й плоската и тя отново отпи глътка. Течността я опари.
— Съпругът ми… — не довърши мисълта си. Не знаеше какво да каже.
— Не е необходимо да ми обясняваш — отвърна й сухо Клайв. — Били сте бойкотирани. Не са ви канели в нито един порядъчен дом. Не са позволявали на децата ви да си играят с чистичките бели дечица. Това са наистина изпитания. Сигурен съм обаче, че той не им е обърнал внимание. Бракът с момиче като теб е бил сто пъти по-ценен от всичко това.
Тя се замисли дали Ейб възприема брака им именно така. И дали това ще продължи. Отдалеч се разнесе шумното бръмчене на бомбардировачите — изтегляха се на север. Напомняше бръмченето на косачката на игрището за крикет в летен следобед. В дните преди да започне ужасът. Преди да се затворят портите на Рая.
— Ще отида при дъщеричката си — каза Франсин.
— Почакай — рече Клайв и я прегърна. И преди тя да разбере какво става, той вече я целуваше по устата. Франсин бе възпитана в строг дух. Единственият мъж, която я бе целувал така, бе Ейб, и то след като се сгодиха. Сегашната целувка обаче бе много различна, бе изпълненият с глад натиск на една чужда мъжка уста. За миг Франсин изпита удивление. След това долната половина на тялото й се изпълни със слабост, сякаш краката й се стапяха. Без да осъзнава защо, тя също прегърна Клайв през раменете и се притисна към него. Може би виновни за това бяха самотата и страхът.
Устните й се разтвориха и тя усети как неговият горещ и влажен език прониква в устата й. Смути се и отдръпна глава. Започнаха неумело да се боричкат на скамейката. Франсин оказваше половинчата съпротива.
— Франсин, целуни ме пак — прошепна той.
— Няма. Пусни ме.
Устните му отново се прилепиха върху нейните и тя се изненада от собствената си реакция. Той целуваше опитно, не като Ейб, с умението на човек, целящ да предизвика възбуда. Усети как ръката му за миг обхваща гърдата й, след това се плъзна по коленете й и се пъхна между бедрата й.
Случайна похот, казваше майка й. Бе я предупреждавала много пъти да се пази от случайните пристъпи на похот. Да не позволява на момчетата да постъпват така с нея. Да не се поддава на подобни чувства и инстинкти. Никога не се бе сблъсквала с такива чувства, дори и в общуването си с Ейб. Сега обаче ги изпита. Бяха вълнуващи и опияняващи. Сърцето й се превърна в див кон, който започна да галопира в тялото й.
Клайв започна да я целува с почти лудешка страст. Едната му ръка бе зад врата й, а другата шареше под бельото й. Обхвана я паника. Пръстите му се плъзнаха под ластика и докоснаха слабините й, вече срамно овлажнели.
Удоволствието от ласките му бе толкова силно, че тя стисна ръката му с бедра. Същевременно постави ръцете си срещу гърдите му и го отблъсна с все сили.
— Престани! — изсъска. — Ще викам!
— В такъв случай ми пусни ръката — каза той.
Тя наистина бе обездвижила ръката му и й се наложи да разтвори бедра, за да я пусне. Бързо оправи роклята си. Изгаряше от унижение и се укоряваше за поведението си. Удоволствието обаче продължаваше и й се стори, че костите й се размекват.
— Как можа да си позволиш такова нещо? — възкликна тя. Чудесно си даваше сметка, че звучи като актриса любителка в лоша пиеса.
Той бавно се усмихна, после повдигна пръстите си и ги облиза. Опитваше вкуса й! Искаше й се да скочи и да избяга, обаче се побоя, че треперещите й крака няма да я удържат.
— В друг момент и на друго място — каза той тихо.
— Не си джентълмен — отвърна тя. Осъзнаваше, че не излиза извън евтината мелодрама. Не откри обаче друг начин да изрази възмущението си.
