— Госпожо Лорънс, госпожо Лорънс! Имате телеграма!
С разтуптяно сърце Франсин побърза да сграбчи малката сива хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Телеграмата съдържаше само два реда.
ПРИКЛЮЧВАМ РАБОТАТА ТУК ТОЧКА ТРЕТИ ЯН. ЦЕЛУВКИ ТОЧКА ЕЙБ
— Слава Богу! — въздъхна тя и прегърна Рут. — Татко ти най-сетне ще дойде при нас, мила!
— Добри новини ли има?
Въпросът бе зададен от доближилия се до нея генерал Нейпиър.
Телеграма от съпруга ми, генерале — засмя се тя. — След Нова година ще е при нас.
— Чудесно. И аз имам вести от Клайв, племенника си.
— Надявам се, добри.
— И добри, и лоши. Добрата новина е, че се прибира. Лошата е, че е ранен.
— Ранен? — попита Франсин загрижено.
— В главата. — Генералът сложи ръка пред устата си и тихо добави: — Мачанг. — Говореше се, че там се водят ожесточени боеве, макар радиото да не бе съобщило нищо за това. — Два дни е бил в безсъзнание.
— Боже мой!
— Според него раната не била тежка. Изпращат го обаче тук. За медицинско наблюдение. Ще се радвам да го видя. Обичам го това момче. Самият аз нямам деца.
Администраторката, която чуваше разговора им, се обърна към Франсин.
— Радвам се на идването на съпруга ви, госпожо Лорънс. Всъщност тъкмо бяхме решили да ви помолим да смените апартамента си с единична стая. За да настаним в него някое семейство. Сега обаче това няма да е необходимо, нали?
— Татко наистина ли ще си дойде? — попита Рут малко невярващо.
Франсин коленичи и я прегърна.
— Да, мила, татко наистина ще дойде при нас.
— А ще ми донесе ли играчките ми? И мечетата ми? — Да, обещавам ти. — Краката й сякаш се подкосиха, когато се запъти към ресторанта на закуска в компанията на генерал Нейпиър.
Зад гърба й се разнесе силен женски глас.
— Може ли някой да ми обясни защо тази проклета стенга и малкото й заемат цяла стая, докато има европейци, които спят по мазетата?
Рут се обърна и на детското й лице се изписа удивление. Франсин се изпълни с изгарящ я гняв. „Стенга“ бе обидната дума, с която англичаните назоваваха евразий-ците. Тя също погледна в очите притежателката на изпълнения с отрова глас. Ръката на генерала стисна нейната.
— Коя е тази жена? — попита Рут.
— Проста жена — отвърна генералът. — Не й обръщайте внимание. Да вървим.
Франсин преглътна гнева си и продължи да разговаря със стария човек за племенника му. Скоро щеше да пристигне Ейб, само това бе важно за нея.
На следващия ден позволи на Едуина да я убеди да отидат на кино. Желанието им бе да видят не игралния филм, британска комедия, въртяща се от седмици на екрана, а кинопрегледите.
Първият кинопреглед бе американски. Показваше резултатите от извършеното преди седмици нападение над Пърл Харбър. Кадрите, показващи разрушенията, действуваха потискащо. „Аризона“ бе в пламъци. „Калифорния“ безсилно се подмяташе от вълните. „Оклахома“ се бе преобърнал сред покритите с мазни петна води. Показани бяха и останките на около двеста самолета, разрушени на земята. Франсин за пръв път изпита чувството, че вижда истинската сила на японците, и осъзна насилието, което бяха готови да проявят. Кинопрегледът й подействува угнетяващо.
Все още замаяни от видяното, продължиха да наблюдават много по-силно цензурирания британски кинопреглед. Там се показваше как войниците на Негово величество с уверена стъпка вървят из джунглата. Показаха дори и кадри на японски военнопленници, уплашени хора в грозни униформи. Много от тях наистина имаха кръгли очила, досущ като показваните на карикатурите в „Стрейтс Таймс“. Според коментара на диктора нашествениците били отблъснати.
Излязоха от мрака на киносалона. Бе започнало да вали. Таксита се намираха все по-трудно, а по време на бомбардировките изчезваха напълно. Всички частни леки коли бяха реквизирани от властите и придвижването в пренаселения град ставаше все по-трудно.
Докато вървяха по изпълнената с хора улица, видяха група европейски бежанци. Жените криеха децата си под чадъри. На лицата им бяха изписани удивление и обида. Франсин знаеше, че азиатските очи, които наблюдаваха тези европейци, виждат нещо съвсем ново. Достойнството и арогантността на европейците в Малая вече ги нямаше. Бежанците имаха вида на победени хора.
Японските бомбардировачи бяха започнали да летят над града посред бял ден, без да се боят от противовъздушната отбрана. С пряко попадение на бомба бе ударен петролен резервоар. От него се издигна облак дим, който остана да виси над града няколко часа подобно на гигантски черен карфиол, преди ветровете да го разнесат. Франсин видя сгради, изгорели до основите, разрушени китайски ресторанти и разрушени човешки съдби. В горещото време разбитата канализационна система бе започнала да вони.
Междувременно новини за японските зверства започнаха да пристигат всеки ден, заедно с поредните потоци нови бежанци. Масови изнасилвания и избивания на жени. Безмилостни убийства на военнопленници с щикове. Публични изтезания и екзекуции на китайски граждански лица. Малая бе третирана по същия начин, по който и Нанкин. В Сингапур вече всички подозираха какво се е случило с британската армия: разгром, последван от безредно отстъпление.
В таксито, което ги отведе до „Рафълс“, Едуина се опита да покаже присъствие на духа.
— След два дни е Нова година! Хиляда деветстотин четиридесет и втора!
Изтри влагата от запотения прозорец, за да надникне навън. Таксито бе обградено от пешеходци и рикши. Дъждът се лееше по разрушените покриви и обгорелите стени.
През последната нощ на 1941 година „Рафълс“ бе препълнен. Атмосферата бе едновременно трескава и меланхолична. Трескава, защото всички се опитваха да забравят за войната. Меланхолична, защото почти всички присъствуващи бяха бежанци, празнуващи Новата година далеч от своя дом и семейство.
Франсин отначало реши да посрещне Новата година в стаята си с Рут. Нещо обаче, може би желанието за човешка топлота, я задържа на масата и след края на вечерята. Продължи да слуша оркестъра. По полирания под започнаха да се плъзгат танцуващи двойки. Бе й мъчно, че Ейб още го няма.
— Моля да ме извините.
Тя повдигна очи. Пред масата й бе застанал мъж в майорска униформа. Челото му бе покрито от чиста бяла превръзка. Лицето под нея бе мургаво и красиво. Превръзката, допълнена от ястребов нос и подстриган мустак, придаваше на мъжа малко пиратски вид. Приличаше на Ерол Флин.
— Не са ни представили — сподели доверително той. — Чичо ми обаче ми е говорил за вас. Аз съм Клайв Нейпиър, племенник на генерал Нейпиър.
— Чух за вас, разбира се. Как сте?
— Моля да ме извините, задето се представям сам. Стори ми се, обаче че ви познах по описанието. Заповядайте визитната ми картичка. — Той й подаде картонче, върху което бяха изписани името и адресът му. Тя възпитано го прибра в чантичката си. Човекът я изучаваше с уверения поглед на мъж, радващ се на успех сред жените.
— Майор Нейпиър, чичо ви не е ли тук?
— В момента си почива. Лек пристъп на малария.
— Жалко. Бе много мил с мен.
— Ще позволите ли? — попита той и й подаде ръка. Макар и с известна неохота, тя стана и му позволи да танцува валс с нея. Ръцете му издаваха сила и увереност, обаче тя не можеше да откъсне поглед от превръзката на главата му. Бе първият ранен, който виждаше.
— Не обръщайте внимание на тюрбана ми — каза той. — Все още съм запазил малкото мозък, с който съм се родил.
— Не боли ли? — попита Франсин.
— Японска граната. Уби човека до мен. Беше най-добрият ми приятел. Заболя ме едва когато дойдох в
