— Напускате Сингапур?
— Не, само хотела. Ще се опитам да се настаня другаде.
— В такъв случай всичко е наред. Можете да я вземете с вас, нали?
— За колко време?
— Не знам. Името й е съобщено на комитета за евакуация. Ще бъде изпратена за дома със следващия свободен кораб.
Франсин за пръв път научаваше за съществуването на комитет за евакуация.
— Кога ще стане това?
— След седмица или две. Най-много три. Разбира се, жените и децата са с предимство.
— И аз имам дете.
— В такъв случай се запишете колкото се може по-скоро в списъка.
— Обаче очаквам съпруга си! Докторът не скри нетърпението си.
— Вижте, чакат ме пациенти. Не забравяйте да й давате праховете, за да няма кошмари.
Тя реши, че след тези думи той ще затвори телефона. Той обаче изръмжа и продължи:
— Да не забравя още нещо. Трябва да се уреди погребението.
— Моля?
— Погребението на бащата на момичето. Ще имате ли тази грижа?
— Нямам представа какво…
— Тялото е в моргата, при нас. Направих аутопсия. Сякаш си нямам по-важни грижи. Полицията вече не се нуждае от него. Написах и смъртен акт. Приберете го колкото се може по-скоро, моля ви, че наистина не разполагаме с място.
Този път докторът затвори телефона. Франсин също затвори и погледна Едуина. Изглеждаше малко по- спокойна.
— Всичко е наред — каза Едуина. — Ще остана при вас.
— Едуина, това е невъзможно — отвърна й уморено Франсин.
— Никого си нямам — констатира безстрастно Едуина.
— Взех всичките пари на татко. Мога да ви помогна и в гледането на Рут. Във всичко. Заедно ще ни е по-леко.
Франсин я погледна и разбра, че няма друг изход. После каза:
— Помолиха ме да организирам погребението. Не зная даже откъде да почна.
— Попитайте генерал Нейпиър — тихо каза Едуина.
— Има пристъп на малария и е на легло.
— Тогава попитайте племенника му, майора. Ужасен човек е, но вероятно има опит в тези неща.
Франсин внезапно се сети, че Клайв Нейпиър й бе дал визитната си картичка. Порови се в чантата си и я откри. Опита се да не мисли за пръстите на Клайв, шарещи между бедрата й. Нямаше друг човек, от когото да поиска помощ. Набра номера.
— Клайв Нейпиър на телефона — чу се студен глас. Тя си пое дълбоко дъх.
— Майор Нейпиър? Обажда се Франсин Лорънс. Не знам дали си спомняте за мен…
— Здравей, мила — каза той с напълно променен глас.
— Много приятна изненада.
— Нуждая се от вашата помощ — каза Франсин малко троснато. — Тук се случи нещо трагично. Господин Дейвънпорт е мъртъв.
— Дейвънпорт? Кой е този Дейвънпорт?
— Бяхме на една маса при посрещането на Новата година.
— Навъсеният мъж с бузестата дъщеричка?
— Същият.
— Да не би да се е застрелял?
Франсин не разбра как Клайв е успял да отгатне това, но грубият му език я успокои. Нямаше да й се наложи да му обяснява всичко в подробности в присъствието на Едуина.
— Да — каза тя.
— Наистина приличаше на човек, способен на такова нещо — рече Клайв. — С какво мога да ти помогна? Да го погреба?
— Да — повтори Франсин. — Едуина, дъщеря му, засега ще остане при мен и…
— Няма защо да ми обясняваш — прекъсна я Клайв. — Къде е мъртвецът?
— В болницата „Александра“.
— Така. Какъв е? Будист, християнин, евреин? Франсин се обърна към Едуина.
— Извинявай, към коя църква принадлежите?
— Към англиканската — отвърна Едуина. Очите й бяха пълни със сълзи.
Франсин предаде тази информация на Клайв.
— Веднага ще се заема с тази работа — обеща той. — Довечера ще се чуем.
— Много сте любезен — рече Франсин ни в клин, ни в ръкав.
— Нищо работа — бързо отговори Клайв. — Нали вече ти казах, мила, че мога да осигуря всичко, което ти потрябва. Ягоди, миди, погребения. Всякакви услуги.
— Ако ви трябват пари…
— За парите ще се разберем после — отвърна той и се засмя гърлено и затвори телефона.
Тя погледна Едуина и каза:
— Обеща да се погрижи за погребението. А сега ще трябва да изляза. Трябва да намеря място, където да се настаним.
— Ако искате, можете да освободите бавачката. Аз мога да се грижа за Рут.
Момичето бе право. Така или иначе, Франсин трябваше да се раздели с бавачката.
— Добре, Едуина. Шансовете да открием друга хотелска стая не са големи. Може да ни се наложи да се преселим в съвсем различен квартал.
— Вероятно имате пред вид китайския квартал.
— Или индийския. Или някое малайско селище.
Момичето се усмихна и каза:
— Нямам предразсъдъци. Важното е да съм с вас.
Тази вечер се срещна със смъртта още по-отблизо.
Бе наела малко такси с мощност от осем конски сили — шофьорът й бе обещал да й покаже апартамент на улица „Попая“ в китайския квартал. Тъкмо навлязоха между две редици китайски магазинчета, когато таксито внезапно спря. Шофьорът с рязко движение отвори вратата, изпищя: „Мушкай се под колата!“ и изчезна. Обърканата Франсин слезе от колата. Шофьорът се бе пъхнал под нея, но улицата бе мръсна и Франсин не искаше да изцапа хубавите си дрехи. Улицата се изпълни с тичащи хора с изкривени от страх лица. Уличен продавач с триколесен велосипед лудешки въртеше педалите и от кошниците му изпадаха банани и манго. Тя се опита да разбере къде отиват да се крият хората, но изглежда, всеки от тях си имаше собствено убежище в магазините и страничните улички.
Уличният продавач внезапно се превърна в облак от червен дъжд, сякаш бе презрял плод. Тя остана като вцепенена от тази изумителна гледка. Една жена до него литна във въздуха като сухо листо и от дупките в тялото й зашуртя яркочервена кръв. Един мъж вдигна ръце във въздуха и закрещя.
Едва тогава тя забеляза изтребителя „Зиро“. Сребристосив и издължен като акула, той се бе устремил към нея. Късите му криле сякаш докосваха покривите. Картечниците му бълваха огън. Тя нададе ужасен вик, но ревът на двигателите заглуши гласа й. Затича се стремглаво по хлъзгавия паваж, като размахваше ръце. Шумът на двигателя на преминаващия над нея самолет беше като взрив. Крилете на изтребителя потрепваха, докато обсипваше улицата с куршуми. След това самолетът се устреми нагоре, към слънцето. Франсин спря на ъгъла на улицата и си пое въздух. Не откъсваше поглед от самолета. За миг той увисна във въздуха и се превърна в неподвижен черен кръст. Ревът на двигателя се прехвърли от една част на небето в друга. Самолетът изчезна от погледа й и тя реши, че си е отишъл. След това обаче звукът на двигателя му отново започна да се засилва.
Тя се обърна и се затича по друга улица, също изпълнена с мъже, жени и деца. Колкото и невероятно да изглеждаше, независимо от зачестилите въздушни нападения сергиите за плодове си бяха на мястото, във
