трима. С мен е и една девойка, която изгуби баща си. Петнадесетгодишна е.
— Европейка ли е? — попита жената, докато прибираше парите.
— Да.
— Добре дошла е — каза госпожа Оливейра, докато прибираше парите в джоба си. Подскочи, досущ като птица, и стисна ръцете на Франсин в малките си лапи. — Добре дошла на улица „Попая“, мила.
Погребаха бащата на Едуина на другия ден по пладне в протестантското гробище на Мънк Хил. Имаше още няколко погребения. Тяхната погребална процесия обаче бе най-немноголюдната. Покойникът бе изпратен единствено от Франсин, Едуина и Клайв Нейпиър. Бе в униформа. Главата му все още бе бинтована.
— Трябваше да ме уведомиш за постъпката на онези свини от „Рафълс“ — каза Клайв на Франсин, докато наблюдаваше как се трудят гробарите тамили. — Щях да разубедя управителя. Ако ще и с помощта на пистолет.
Това вече свърши. Как е генерал Нейпиър?
— Не много добре. Искаше да дойде на погребението, обаче е твърде слаб.
— Моля ви да му предадете моите поздрави.
— Ще го направя. Новото ви жилище наред ли е? Искам да кажа, чисто и подредено ли е?
На Франсин й бе трудно да преодолее спомена за трескавото им боричкане в навечерието на Нова година, обаче се опита да го направи.
— Да, благодаря ви. Това трябваше да го направя преди седмици. Не биваше да чакам да ме изгонят като куче.
— Ще бъдеш много по-близо до бомбардировките
— Знам. Наблизо обаче има добро бомбоубежище. По-добро от това на „Рафълс“. С нас всичко е наред.
— Някой ден ще се отбия — обеща той. — Ще донеса ягоди и миди.
— Не е необходимо — побърза да отговори Франсин. Той просто й смигна.
Бяха заделили цялата сутрин за пренасянето на багажа. Едуина се включи активно в него. Успяха само да оставят куфарите си в новото жилище и след това веднага потеглиха обратно за „Рафълс“. Там Клайв бе изпратил кола, която да ги откара до гробището.
Гробарите се измъкнаха от гроба, заизтупваха червената пръст от дрехите си, после започнаха да спускат ковчега с помощта на въжета. Бе красив ковчег с посребрени дръжки. Франсин благослови наум Клайв, успял да се справи с цялата процедура. Викарият, който разговаряше тихичко с Едуина, направи крачка напред, застана до самия край на гроба и разтвори молитвеника си. Гласът му бе тънък и дрезгав.
— Не на себе си, Боже, не на себе си, а на Твоето име отдаваме възхвала, заради Твоята обич и благодат и заради Твоята истина…
Франсин усети как застаналият до нея Клайв настръхна.
— Почакайте малко, отче. Молитвата май не беше тази…
Викарият го погледна раздразнено.
— За самоубийците има отделни молитви, майоре.
— Искате да кажете, че заради самоубийството няма да прочетете същинската молитва? — попита недоволно Клайв. В същото време сирените започнаха да вият и заглушиха тихия глас на свещеника.
Гробарите незабавно пуснаха краищата на въжетата и побягнаха. Франсин трепна, когато ковчегът се стовари на дъното на гроба и зае донякъде изкривено положение. Хората от съседните погребения бързо се запътиха към най-близката сграда, римокатолическия параклис.
На хоризонта се появи ясно очертана редица черни точици, обградена от ореол от изгорели газове. Точиците бързо се превърнаха в кръстове.
— Боя се, че ще трябва да оставим молитвата за после — каза свещеникът и затвори молитвеника си. — Пътят им минава точно над гробището. Има случаи, когато обстрелват погребения. Съжалявам. — Той повдигна полите на расото си и бързо тръгна.
Франсин безпомощно погледна Клайв. Той й отвърна с усмивка, която разкри белите му зъби.
— Как мислиш, ще изразходват ли бомби и куршуми само за нас тримата? — Взе молитвеника от ръцете на Франсин и започна да чете традиционната молитва: — Аз съм възкресението и животът, рече Бог. Който вярва в мен, макар и мъртъв, ще живее. Продължи да чете и след като ревът на самолетните двигатели заглуши думите му. Странно защо, Франсин не изпитваше страх, независимо от преживения вчера ужас. Вдигна поглед към самолетите. Въздушната формация, наброяваща може би петдесет самолета, бе на не повече от километър над главата й. Успя да види как в корпусите на бомбардировачите „Мицубиши“ се отварят люковете за мятане на бомби. Върху корпусите бе изобразен червеният диск на изгряващото слънце. Успя да различи дори силуетите на някои от членовете на екипажите, гледащи ги през остъклените прозорци. От рева на двигателите земята затрепери. Заболяха я ушите. Около самолетите се образуваха облачета от снарядите на зенитната артилерия. Приличаха на глухарчета и изглежда, бяха и безобидни като тях.
Ужасното въздушно шествие прелетя над главите им и се насочи към Танджон Ру. Клайв кимна към една лопата, изоставена от гробарите, и каза:
— Ти би трябвало да хвърлиш първата буца пръст, девойко.
Разплаканата Едуина се наведе и хвърли в гроба шепа червена пръст, която изкънтя върху ковчега. Франсин също хвърли в гроба няколко буци и след това прегърна Едуина. Чуха тътена на взривове. Самолетите бомбардираха бензиновите складове в Танджон Ру. Върху тъмната растителност цъфнаха алени цветя, жестоки и злокобни. Франсин чу воя на пикиращите бомбардировачи и деловите изстрели на зенитната артилерия, която обстрелваше самолетите с ожесточена, но безполезна смелост.
Клайв погали къдравата коса на Едуина.
— Извади късмет, че се срещнахте. Ще трябва да я изпратиш у дома.
— Знам. Вече взеха мерки за това.
— Ти и дъщеря ти би трябвало да заминете с нея.
— Как мога да изоставя съпруга си?
Той ще те открие. Виж, Франсин, на този град не му остава много живот и ти добре знаеш това. Няма никакви шансове. — Той посочи пожарите в Танджон Ру.
— Най-добре е с Едуина да се приберем — каза Франсин. Едуина плачеше сърцераздирателно.
Запътиха се към Семетери Роуд, където ги очакваше колата, достолепен черен „Хъмбър“, който Клайв Нейпиър бе успял да ангажира за случая. Никой не погледна повече към изоставения недозарит гроб.
— Колко ще струва всичко това? — попита тихо Франсин.
— Забрави за него.
— Какво искаш да кажеш?
— Всичко е платено.
— Кой го е платил?
— Аз, естествено. Франсин се развълнува.
— А, не. И Едуина, и аз имаме пари.
— Не мисля, че е редно детето да плаща за погребението на баща си — каза Клайв. — Колкото до теб, това въобще не те засяга.
— И теб въобще не те засяга! Ако знаех, че ще заплатиш погребението, въобще нямаше да те помоля за помощ.
— Казах ти да не говориш повече за това. Не съм беден. Радвам се, че можах да услужа.
— Благодаря ви, майоре.
На Орчард Роуд задминаха колона от неколкостотин ранени войници, запътили се към града.
— Току-що са напуснали бойното поле — коментира Клайв. — Спукана им е работата.
Франсин ги огледа, докато автомобилът ги задминаваше. Гледаха пред себе си и имаха мрачните погледи на мъже, току-що излезли от ада. Това също бе нещо ново и необичайно: гледката на европейски войник, претърпял категорично поражение. Франсин бе започнала да се променя. Промяната очевидно бе от доста време, но тя започна да я осъзнава едва вчера, когато успя да надвие истерията си и да огледа
