Доколкото разбрах, полупразен.
— Но това е ужасно! — каза Франсин и я погледна. Бе се сетила за Едуина. — Трябваше да евакуират поне децата.
— Работата е там, че „Наркунда“ замина за Австралия — поясни госпожа Кънингам. — Повечето хора предпочитат да отпътуват направо за Англия. Какъв смисъл има да седиш в Австралия, докато войната свърши?
— Ако знаех, че има свободни места, щях да замина — каза Вайолет Модлинг, една от по-младите европейки. Приведе се напред, ококори големите си сини очи и понижи глас. — Чували ли сте какво правят японците с пленените европейки? Те… — Очите й се разшириха още повече, докато търсеше прилична дума за описанието на неприлично действие — Те ги унизяват.
— Десетки хиляди китайки вече са имали такава съдба, госпожо Модлинг — отвърна й намръщено една китайка, известна като госпожа Чен.
— При вас обаче е различно — каза смутено англичанката.
Разбира се, че не е различно — вметна с ожесточение госпожа Кънингам. — Всички жени изживяват това по един и същ начин, госпожо Модлинг.
— Зависи какво възпитание си получила — каза бързо госпожа Модлинг и скъса един конец.
— Китайските жени не са възпитавани да се отнасят с безразличие към изнасилванията, госпожо Модлинг — сухо каза госпожа Чен.
— Тамилските жени също — добави дребна съсухрена жена в златисто сари.
— И все пак има разлика — заинати се госпожа Модлинг. — Японците ви се падат нещо като роднини, не е ли така?
Започна кавга. Няколко жени започнаха да говорят едновременно със сърдити гласове. Франсин бе възмутена. Не от простащината на Вайолет Модлинг, а от това, че „Наркунда“ бе отпътувал без Едуина.
Радваше се на присъствието на девойката. Тя проявяваше безкрайно търпение към Рут и я забавляваше. Детето иначе щеше да се подлуди от това, че оставаше затворено по цял ден. Едуина, изглежда, бе обикнала момиченцето с цялата обич и нежност на своите шестнадесет години. Обичта й към Рут облекчаваше Франсин. И все пак тя смяташе, че е длъжна да евакуира Едуина от Сингапур колкото се може по-скоро.
Без да казва на Едуина къде отива, след обяда тя излезе от апартамента, взе такси и отиде в офиса на началника на гражданската отбрана. Знаеше, че той отговаря за евакуацията на гражданските лица.
Веднага я прие висок мършав майор на име Кинг, човек с уморени сини очи и тънки устни, и я изслуша, поставил ръце на бюрото си. Стените на офиса бяха покрити със списъци и карти, върху които някой бе забол стотици червени и сини кабарчета.
— Боя се, че сте права — каза той смутено, след като я изслуша. — „Наркунда“ отплава вчера сутринта полупразен.
— Но това е безобразие! — отвърна ужасената Франсин. — Трябваше да евакуират поне децата.
— Напълно сте права. Нашата млада приятелка трябваше да бъде на борда му. Знаете ли обаче, госпожо Лорънс, корабите отплават полупразни още от октомври. Положението ни е деликатно. Сър Шентън нареди всеки, който пожелае, да се евакуира, независимо от цвета на кожата му. Няма обаче заповед за евакуация. Не можем да караме хората насила да си тръгват, нали ме разбирате?
— Едуина Дейвънпорт е дете! Обещаха й място в първия кораб!
— Разбирам ви, била е допусната непростима грешка — отвърна примирително майорът и си отбеляза нещо. — Уверявам ви, че Едуина ще бъде евакуирана при първа възможност. Ще ви се обадя в най-скоро време. — След това уморените му сини очи се спряха върху нея. — Смея ли да попитам какви намерения имате за самата себе си?
— Очаквам съпруга си. Трябва да дойде от Перак.
Бе изричала тези думи толкова често, че вече й се струваха кухи и изпразнени от съдържание.
— От Перак?
— Да. Той е управител на имперската калаена мина.
— Да… — Франсин забеляза как изражението на майора се промени. — Кога е тръгнал оттам?
— В началото на този месец.
— Разбирам. Той, естествено, е англичанин, нали?
— Да. Имаме малко момиченце. То е с мен в Сингапур.
— Разбирам. — Майорът забарабани с пръсти върху бюрото и примлясна. Франсин усети миризмата на военния: миризма на колосана униформа, смесена с миризмата на кожата му. Особената миризма, която излъчваха много червенокоси англичани. — Неевропейците, женени за европейци, са сред нашите приоритети, госпожо Лорънс. Съветвам ви колкото се може по-скоро да планирате вашата собствена евакуация. Вашата и на детето. Като съпруга на англичанин, вие имате автоматически право на британско поданство. Имате ли британски паспорт? — Да.
— У вас ли е? — Да.
— Детето вписано ли е в него? — Да.
— Чудесно — каза той с облекчение. — В такъв случай ще ви осигурим място още на един от следващите кораби без никакъв проблем.
— Не мога да замина без съпруга си — отвърна Франсин. — Или поне без да съм получила вест от него.
— Вижте — започна любезно майорът, — възможно е да не му бъде разрешено да се евакуира. Имаме заповед да улесним евакуацията единствено на жените и децата. Не и на здравите мъже. В момента им е наредено да стоят тук. Това важи както за военните, така и за гражданските лица.
— Не знаех това — смутено каза тя.
— Обстановката може и да се промени — каза той. — Ние сме тук, но не се бавете повече. Възможно е да се получи страхотна блъсканица в…
Франсин бе сигурна, че ще каже „в последния момент“, обаче майорът не довърши изречението.
— Колкото до малката Едуина, ще я изведем оттук за нула време. Аз ще имам грижата за това.
Франсин напусна офиса със смесени чувства и заговори мислено на Ейб. „Какво да правя? Да замина без теб? Да изчакам японците да преджапат протока Джохор, без да знам дали въобще ще дойдеш? Върви по дяволите!“
Започна да плаче още когато се озова на нагорещената от слънцето улица. Плачеше повече от безсилие, отколкото от скръб. Небето започна да се изпълва с облаци и Франсин чу далечна гръмотевица. Задаваше се внезапна буря. Тя побърза да потърси такси.
Завари Клайв Нейпиър легнал на пода до Рут. Бе с риза с къси ръкави и мускулестите му кафяви ръце биеха на очи. Около тях се търкаляха цяла купчина детски книжки.
— Мамо, погледни какво ми донесе Клайв! — викна Рут. — Книжки с картинки!
Франсин изпита желание да го благослови за навременния подарък. Един Бог знае как ги бе набавил, след като от магазините по неведоми причини отдавна бяха изчезнали всякакви книги. Мусонните дъждове бяха започнали и Рут не можеше да си играе извън апартамента.
— Много мило от ваша страна — каза искрено Франсин.
Той й отвърна с недвусмислено мъжка усмивка и каза:
— За Бога, нека този път да пропуснем чая. Донесох нещо по-добро.
Едуина, която бе проснала мокрото му яке на един стол, с широко отворени очи отведе Франсин в кухнята и й показа царските дарове, донесени от Клайв: пресни ягоди, сочни австралийски стекове и бутилка уиски.
— Сигурна съм, че ви харесва — прошепна възбудено Едуина.
— Виждам, че все още поне някои хора продължават да живеят в разкош — отвърна Франсин с кисела усмивка. — И какво? Очаква да му поднесем всичко това за обяд ли?
— Не се дръжте така — каза умолително Едуина. — Не, той не иска да обядва тук. Имал насрочена среща за обяд.
— Сигурно с някоя напудрена европейка — рече Франсин язвително.
— Ревнувате!
— Естествено, че не ревнувам — отсече Франсин. Бе обаче твърде късно. Неуместната й реплика накара
