— Колко време остава? — попита тя.
— Три седмици, най-много месец.
— Толкова малко?
— Чърчил не се е отказал от Сингапур — обади се наперено Едуина.
— Всички са отписали Сингапур, мило момиче.
— Вие сте пораженец, Клайв — каза строго Едуина. — Сеете униние и паника.
— Някой ден ще си спомниш за тези си неразумни слова, дете.
— Дете? Аз съм почти на шестнадесет години — отвърна възмутено Едуина.
— Щом е така, донеси три чаши за шампанско, Франсин. Госпожица Едуина ще ни направи компания. Не съм пораженец, Едуина, а реалист — поясни Клайв. — За ваше здраве, уважаеми дами — каза той и вдигна чашата си. Франсин и Едуина, на която Франсин бе дала малка чаша, също вдигнаха своите. Клайв изпи почти цялата си чаша на една глътка. — Най-добре ще е да заминеш с „Уейкфийлд“, Едуина. Ще отплава другата седмица. Чичо ще отпътува с „Херцогиня Бедфорд“. — Клайв допи чашата си. — Ох, хубаво! Аз съм реалист и имам нужда от повече алкохол от останалите. Алкохолът притъпява безпокойството. Да изпием по още една. — Взе бутилката и доля чашите.
— Никога не съм пила толкова много шампанско — каза Едуина, като отпи предпазливо глътка от пенливата течност.
— Тогава внимавай, за да не станеш и ти реалистка — предупреди я Клайв.
— Според мен това шампанско е достатъчно за Едуина — каза Франсин. — Ще отида да приготвя вечерята.
— Аз ще отворя мидите — каза Клайв.
Отидоха в кухнята. Докато Клайв ловко се справяше с мидите, тя възвари ориз, накълца джинджифил, лук и чесън и ги запържи. От кея бе купила риба. Наряза я на филета и я посипа със сос „тошон“ и лимонова трева. След това постави благоуханната тава в нагорещената фурна. Приятно ухание изпълни целия апартамент. „Къде си, Ейб? Защо не идваш?“ Все още продължаваше да си задава тези въпроси всеки ден.
— Мирише много вкусно — каза Едуина, която слагаше масата.
— Надявам се да харесваш китайската храна — каза Франсин на Клайв.
— Обожавам я.
Отвориха широко прозорците, за да нахлуе хладният вечерен въздух, и седнаха. Мидите, поднесени с табаско и лимонов сос, бяха страшно вкусни. Изядоха ги, след което дойде редът на рибата. Рут се хранеше с лъжица — лапаше сочните късове риба и се блещеше от удоволствие. Франсин ядеше с пръчици — наскоро се беше върнала към този навик. Клайв се възхити на лекотата и сръчността, с която го правеше.
— Съпругът ти може ли да се храни с пръчици? попита той.
Понякога, когато настоявам. Но хич го няма. Всъщност той не обича китайска храна.
— Значи е глупак — каза Клайв. Не откъсваше поглед от Франсин. — Ти си прекрасна готвачка. Приключиха вечерята с донесените от Клайв ягоди. Сетне той, както бе обещал, половин час чете приказки на Рут. После предложи на Едуина да й помогне в разтребването. Докато обличаше пижамата на Рут и я приспиваше, Франсин чу от кухнята пискливия смях на Едуина. Отдавна не я бе чувала да се смее. След като Рут заспа, Франсин тихичко се измъкна от стаята й и затвори вратата. Завари Едуина и Клайв коленичили на пода да ровят колекцията грамофонни плочи на капитан Едмъндсън.
— Ще танцуваме! — бодро каза Едуина. Пълничкото й лице бе поруменяло и красиво, както някога. Клайв Нейшгър очевидно бе полезен човек, реши Франсин.
— Ела да избереш плочи — каза той.
За щастие, покойният капитан беше любител на танците, така че успяха да открият няколко подходящи плочи.
Включиха грамофона. Едуина можеше да танцува само валс и Клайв й показа стъпките на фокстрота. Младото й тяло се движеше с лекота в ръцете му. Мелодиите започнаха да се повтарят: „Тази вечер изглеждаш чудесно“, „Очите ми виждат само теб“ и „Била ли си някога самотна?“ се заредуваха с досадна честота. Мелодиите върнаха Франсин към спомените й и тя усети как едва удържа сълзите си.
— Ваш ред е — каза й Едуина. — Аз ще сменям плочите.
На Франсин никак не й се танцуваше, обаче стана и позволи на Клайв да я хвана през кръста. Виеше й се свят. Първата бутилка шампанско отдавна бе изпразнена, а втората бе до половината, при това изпита съвсем не само от Клайв. Франсин бе забелязала, че Едуина тайничко си отпива по някоя глътка. Всъщност какво от това? След като това й повдигаше настроението, защо да не го прави?
Клайв бе добър танцьор, гъвкав и опитен.
— Често ли си идвала в Сингапур? — попита я той.
— Само по време на нашествия — отвърна тя.
— Щом ще говорим за нашествия, Франсин. време е да започнеш да възприемаш фактите сериозно. — Каза го тихо, за да не го чуе Едуина. — Факт първи: всяка седмица отплават кораби, обаче броят им не е неограничен. Скоро няма да останат кораби. Вече научихме, че някои от тях са били потопени с торпеда. Разбираш ли ме? Колкото повече японците затягат обръча, толкова по-трудно ще бъде да се напусне този град.
— Разбирам ви — отвърна тихо тя. Бе се отпуснала спокойно в ръцете му и не искаше никой да разчупва черупката на сигурност, която си бе създала.
— Факт втори: възможността съпругът ти да се върне е практически нулева.
— Глупости!
— Вече цяла Малая е в японски ръце, мила. Пътят през тресавището ще бъде взривен във всеки момент. Ако мъжът ти не е мъртъв, значи е във военнопленнически лагер. Най-многото, на което можеш да се надяваш, е да го видиш отново след края на войната.
— Ще го изчакам — каза Франсин. Клайв се намръщи и продължи:
— Факт трети: ако не се измъкнете заедно с Рут, ще бъдете пленени от японците. Ще пострадаш не само защото си презряна евразийка, а и защото си омъжена за още по-презрян европеец. В крайна сметка ще те обезглавят. Също и Рут.
— Престанете — каза Франсин. Започна да й се гади.
Създадената от въображението й защитна черупка бе строшена и сега Франсин започна да се връща на земята.
— Добре. Надявам се да си ме разбрала. Виждам, че нашата малка приятелка вече е извън строя.
Бе прав. Едуина бе заспала на стола, разтворила розовата си уста. Шампанското и танците й бяха дошли множко.
— Да я отнеса ли в леглото й? — попита Клайв. Франсин кимна. Клайв вдигна Едуина без никакво усилие и последва Франсин до стаята на девойката. Сложиха я на леглото. Момичето изхърка лекичко, докато Франсин го завиваше. После се върнаха при грамофона. „В очите ти влиза дим“ тъкмо свършваше. Настъпи мълчание и Клайв отиде до отворения прозорец и каза:
— Утре ще вали.
— Откъде знаете?
— Усещам го. Винаги усещам дъжда. — Той взе бутилката и наля по още чаша шампанско. Франсин смяташе, че вече е пила достатъчно, но не отказа и седна. Отпи глътка и след това погледна Клайв.
— Благодаря ви за тази вечер — каза тихо Франсин. Имаше предвид това, което Клайв бе направил за повдигането на настроението на Едуина.
— Няма защо, Франсин. — Той се усмихна. — Още един танц?
— Добре, щом настоявате.
— Този танц посвещавам специално на теб. — Той сложи на грамофона „Изисканата дама“ и двамата започнаха да танцуват под звуците на нежната мелодия. — Кой ти е дал това име?
— Не ви ли харесва?
— Напротив. И много ти отива. Просто е необичайно.
— Избра го майка ми. Идва от Франция. Най-големият ми братовчед се казва Сидни, по името на австралийското пристанище. Малкият ми братовчед се казва Франк, по името на американския град Сан
