— Рут! Рут!
Викът всъщност бе по-скоро хрип. Франсин знаеше, че наближава огромна опасност, обаче все още не можеше да си спомни каква. Нещо хладно докосна лицето й.
— На Рут нищо й няма — чу тя гласа на Клайв. Мракът се превърна във водовъртеж, в черна река.
Разумът й бе размътен. Опита се да отвори очи, но те бяха сякаш залепени. През един процеп в мрака видя наведения над нея Клайв. Той забърса очите й с гъба. От допира с водата клепачите я заболяха, обаче лепилото, което не й позволяваше да гледа, бе отмито. С постепенни болезнени движения тя успя да извърне глава и да го погледне.
— Рут! — прошепна.
— На Рут нищо й няма — повтори Клайв. — Дори и драскотина, кълна ти се.
— Къде е?
— Ще я доведа. Само почакай.
— Не! — Тя се опита да го хване, за да не остане сама в ужасния водовъртеж, но тялото й не й се подчини. Мракът се върна и отново обля тялото й с водите си. Малките ръчички на Рут докоснаха гърба й, лицето й, очите й.
— Мамо, мамо! Събуди се, мамо!
Франсин се опита да прегърне малкото детско телце с всички останали й сили. Те обаче не й стигнаха дори да се разплаче. Когато отново потъна в тъмните води, не се опита да им окаже съпротива.
Отново се събуди. Гадеше й се. Започна да се задавя от повърнатото. Нечии грижовни ръце я повдигнаха, подложиха хладен метален леген под брадичката й и й помогнаха да повърне. Гърчовете на стомаха й изпълниха устата й със слуз с кисел вкус. Цялото й тяло бе обляно от пот; тя установи, че е облечена в дреха, наподобяваща саван. Отчаяна, потъна отново в мрака.
При третото си пробуждане вече се чувствуваше малко по-добре. Дори започна да проявява любопитство към мястото, където се намираше. Извърна глава и с усилие отвори очи. До леглото й, с отпусната върху гърдите глава, спеше Клайв. Намираше се в препълнена болнична зала. В слабо осветеното помещение цареше неестествена тишина. Всички пациентки бяха жени, предимно малайки и китайки. От неподвижните фигури стърчаха бинтовани или гипсирани крайници. Роднините на пациентите спяха, подобно на Клайв, върху столове, или направо на пода, облегнали се върху лимоненозелените стени. Задухът бе неописуем. Всички прозорци бяха затъмнени и единствено една бледа лампа излъчваше слаба светлина. Франсин бе цялата потънала в пот.
Навярно бе издала някакъв звук, тъй като Клайв се събуди и се наведе към нея.
— Франсин! Слава Богу, мила! Откога си будна? Тя стисна ръцете му.
— Сънувах ли, или Рут наистина е тук?
— Добре е. Спи в стаята на сестрите.
— Искам да я видя!
— Тихо — отвърна й той и избърса лицето й с гъба. — Не буди останалите. Пет сутринта е.
Франсин за пръв път си спомни канавката при Клуни и изпита ужас.
— Клайв, а къде е Едуина?
— Няма я.
Тя го погледна озадачено.
— Успокой се, не е мъртва. Замина с „Уейкфийлд“. Вече е на път за Саутхамптън, слава Богу. — Клайв пак навлажни гъбата и избърса лицето й.
— Клайв, ами нашите каюти? Нашият кораб? Лицето му бе уморено.
— Последните кораби отплаваха вчера.
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма кораби.
— Въобще ли?
— Въобще. „Уест Пойнт“ и „Уейкфийлд“ отплаваха в сряда. „Японската императрица“ и „Херцогиня Бедфорд“ отплаваха в четвъртък.
Франсин внезапно престана да усеща горещината. По кожата й полазиха студени тръпки.
— Клайв, откога съм тук?
— От седмица. Не бяха сигурни дали ще дойдеш в съзнание. Бе много зле контузена.
Тя докосна сърцето си с пръсти, за да провери дали още тупти.
— Никакви ли други кораби не са останали?
— Кораби за превозване на войски не са останали. Възможно е все пак да има разни малки корабчета, ако не са ги реквизирали.
Поради изтощението си Франсин не можа да изпита истински ужас. Бе твърде слаба, за да успее да осмисли истинските мащаби на трагедията.
— Спи ми се — каза тя жално и затвори очи. — Остави ме да поспя, Клайв.
— Спи — каза й той нежно.
От мрака я изведе взрив. Разкъса небето като гръмотевица и продължи цяла минута, преди да затихне. Шумът й се стори злокобен. И други жени се събудиха от него. Болничното помещение започна да се изпълва с шепот и с шумолене.
Клайв също се събуди. Разтри лицето си с ръце и стана.
— Ще ида да проверя какво става.
Той излезе, а тя с отчаяние си спомни, че корабите вече ги няма. С Рут нямаше да могат да напуснат Сингапур.
В стаята влезе медицинска сестра, малайка — носеше Рут в ръце. Детето бе полузаспало. Сестрата го даде на Франсин. Тя го прегърна и се разплака.
— Не плачете — каза весело сестрата. — Нали искате да изглеждате добре, когато се върне майорът? — Повдигна един от клепачите на Франсин и надникна в окото й. — Според мен скоро ще се оправите. Знаете ли, че момиченцето ви страда от дизентерия?
Тя кимна.
— Може би докторът ще предпише нещо и за нея — каза сестрата. Появи се още една медицинска сестра и двете тръгнаха да огледат другите пациенти.
Клайв се върна. Лицето му бе безизразно.
— Взривили са пътя през мочурището — каза той. — Пушекът се вижда дори оттук. Изгубихме битката за Джохор. Изгубихме цяла Малая. Остана ни само Сингапур. На другия ден я изписаха. От контузията бе изгубила сили и се чувствуваше объркана. Бе й трудно да върви по права линия, сякаш беше пияна, и ужасно я болеше глава.
— Клайв, трябва да намерим начин да напуснем Сингапур — каза тя, когато се отправиха към квартирата.
— Не са останали кораби. На кея ми казаха, че последният кораб на Свободна Франция отплавал от залива Кепел преди два дни.
— Няма значение. Не може да не са останали други кораби.
— Всичките са реквизирани. Или потопени.
— Тогава ще потърсим гемия. Или сампан. Какъвто и да е плавателен съд. Имаме пари, така че ще можем да платим, за да ни отведат на безопасно място.
— Къде например?
— В Ява. Или в Цейлон. Той присви вежди.
— Това са хиляди километри. Сампан не може да покрие такова разстояние.
— Нали ще дойдеш с нас? — каза Франсин и го погледна в очите. — Нали вече ти е позволено?
— Формално погледнато, не. Би било окачествено като дезертьорство.
— Сингапур непрестанно се напуска от военнослужащи — побърза да каже Франсин.
— Така е. Непрестанно го напускат. Всеки, който може да се измъкне, го прави. Всичко приключи.
— Клайв, нужен си ни — тихо каза тя. Устните му се извиха в усмивка.
— Не съм като Ейб, ако това имаш предвид. Обичам те много повече, отколкото честта си. Разбира се, че ще дойда с вас.
Очите й се насълзиха. Спомни си, че му бе казала думите на Ейб.
