— А къде е капитанът?
Мъжът се ухили и отново кимна към „Уампу“.
— Вероятно сега брои парите си в ада. Имам кораб, който за две седмици може да ви отведе до Батавия.
У нея се появи искрица надежда.
— Къде е?
Той й го посочи. Малка джонка с прибрани платна бе закотвена до самия кей. Докато Франсин я наблюдаваше, на борда излезе стара жена и изхвърли във водата кофа отпадъци.
— За това ли става дума?
— Корабът е добър — каза мъжът и хвърли цигарата си. — Пътувал съм с него до Ява, че и по-далеч, стотици пъти. Има американски дизелов двигател с мощност шест конски сили.
Говореше на кантонски, но със силен акцент, от който тя веднага разбра, че той е „танка“, човек от рибарската общност, чиито членове живееха на джонките си и бяха известни сред останалите като „хората от лодките“. Очите му се бяха присвили, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
Ще ви отведа и тримата срещу две хиляди долара на човек.
— Давам по петстотин — каза тя, без да се замисля. Той презрително се разсмя.
— Не бъдете глупачка. Кой ще рискува за толкова малко пари? Готов съм да сваля по двеста и петдесет долара на човек.
— За по-малко пари мога да купя цяла джонка. Тогава купете я. И сама стигнете с нея до Ява. Какво казва? — попита нетърпеливо Клайв.
— Казва, че ще ни отведе до Батавия срещу хиляда седемстотин и петдесет долара на човек.
Лицето на Клайв остана безизразно.
— От „Уампу“ поискаха само по осемстотин долара на човек — каза той на мъжа.
— По осемстотин долара, за да бъдат изядени от акулите — отвърна човекът пренебрежително на Клайв на английски. — За да стигне човек до Батавия цял, трябва да заплати поне хиляда седемстотин и петдесет долара. Вие сте богат човек, армейски офицер, както виждам. — След това мъжът се обърна към Франсин и продължи на кантонски: — Ако предложите по-малко, ще излезе, че рискувам живота си за нищо. И аз гледам семейство, госпожице.
Тя изведнъж схвана положението, в което се бе оказала. На този мръсен кей се пазаряха за собствения си живот. Инстинктът обаче я накара да продължи пазарлъка. Ако не се пазареше, човекът щеше да ги сметне за глупаци и може би щеше да се опита да ги измами.
— Повече от хиляда и двеста на човек не даваме. Мъжът кимна към Клайв.
— Та той е майор, богат човек.
— Уверявам ви, че не е богат. Че никой от нас не е богат. Предлагаме по хиляда и двеста долара на човек и толкоз. Как се казвате?
— Лай Чон. А вие?
— Ли Ю Фа. А той се казва Клайв. Предлагаме по хиляда и двеста долара за едноседмично пътуване. Това прави близо четири хиляди долара.
Човекът запали поредната цигара и се замисли. Очите на подпухналото му лице се бяха превърнали в цепки.
— Добре. По хиляда и двеста долара на човек. Ще ви откарам до Батавия. Храната си я осигурете вие.
Тя отново погледна черната джонка. На нейния борд цареше пълен безпорядък, но добре познатите й масивни контури някак си вдъхваха надеждност. Клатушкаше се върху мръсната вода с някакво подобие на елегантност. Франсин не знаеше кое чувство я е обхванало по-силно в момента: страхът или надеждата.
— Знаете ли как да преминете през минното заграждение? — попита Клайв.
Лай се разсмя. — Естествено.
— Искаме да огледаме кораба — каза Клайв. Лай присви рамене.
Заповядайте. Последваха го. Имаше клатеща се походка, като всички членове на общността „танка“. Имаше и шкембе, обаче гърбът й ръцете му издаваха сила, а краката му бяха мускулести.
Името на джонката, „Лотосов цвят“, бе изписано с позлатени букви на борда. Имаше малка предна палуба с печка за готвене, прикрепена към дъските, и още по-малка задна палуба, където върху разбита площадка бе монтирано кормилото. Отворът на трюма зееше и оттам се разнасяше миризма едновременно на меласа, оцет, изпражнения, пикоч, черен бобен сос и гнилоч. В един ъгъл бе седнала дребна старица, която отпиваше от купичка супа с беззъбата си уста.
— Това е леля ми — каза Лай. — Тя се занимава с готвенето.
Франсин надникна в трюма.
Три-четири кокошки, затворени в бамбукова клетка, кълвяха нещо. В друг ъгъл имаше овехтял малък олтар, посветен на Тин Хау, богинята закрилница на общността „танка“. Франсин мълчаливо й се поклони. Тин Хау имаше репутацията на избавителка на хората, оказали се в смъртна опасност.
— Всичките ли ще трябва да се вместим тук?
— Да, всичките.
— Покажете ни двигателя — поиска Клайв.
— Ето го и двигателя. — Лай повдигна три дъски. Двамата се наведоха и надникнаха в отвора. Разнесе се силна миризма на дизелово гориво. В светлината ясно просветнаха контурите на голям мотор, изумително чист на фона на околната мръсотия.
— Изглежда нов — каза Клайв. Мъжът му смигна.
— Нов е. И бърз. По-бърз от корабите на бреговата охрана.
— Имаш ли гориво? — попита Клайв.
— Много.
— Покажи го.
Очите на мъжа отново се превърнаха в цепки.
— Май на никого не хващате вяра, както виждам. — После показа на Клайв резервоара за гориво и пъхна в него маркиран стоманен прът. Резервоарът бе почти пълен. — Добре. Ще тръгваме ли?
— Ще ви се обадим.
— Кога?
— Утре.
— Утре може и да не съм тук — ухили се мъжът. — Има много други красиви жени, които не искат японците да ги изнасилват.
— Утре — повтори Клайв.
Тръгнаха обратно покрай железопътната линия.
— Какво мислиш? — попита Франсин.
— Мисля, че е мошеник и контрабандист. Мисля обаче също, че лодката му ще измине с лекота това разстояние. Според мен, Франсин, трябва да приемем. Ще му платим половината пари, когато стъпим на борда. Другата половина — при пристигането в Ява.
— Наистина ли смяташ, че трябва да заминем?
— Да, и то колкото се може по-скоро — отвърна той сериозно.
Тя не му отвърна. Главата й бе изпълнена с мисли. Малкото черно корабче я бе изпълнило с възбуда. Какво обаче разбираха и двамата от кораби? Можеха ли да доверят живота си на „Лотосов цвят“? Можеха ли да се доверят на самия Лай, татуиран и с нахален поглед? По крайбрежието можеха да се намерят хиляди като него. Нямаха обаче време да разпитат всичките, докато попаднат на човек с приятно лице. Това беше изход. Единственият, който им оставаше.
Сякаш за да я убеди в правотата на последния извод, от хълма Танглин се разнесе поредица взривове. След по-малко от час японските бомбардировачи и изтребители бяха нападнали отново казармите. Чу се и взривът на бомбите, падащи по-надалеч, в центъра на града. Последваха го изстрелите на британската зенитна артилерия.
Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В парка „Спотисуд“ се огледаха с надеждата да зърнат рикша, който да ги откара до улица „Попая“. Франсин бе в странно състояние. Струваше й се, че през последните
