— Не е британски — извика Лай. — Това е японски хидроплан. Слизайте в трюма!
Клайв подаде Рут на Франсин и слязоха долу. Старата китайка гледаше уплашено.
— Струва ми се, че ни забеляза — каза тихо Клайв.
— Може и да не е — отвърна Франсин. Думите й обаче изразяваха по-скоро надежда, отколкото убеждение. Седна до Клайв и двамата прегърнаха Рут. Японският самолет прелетя над главите им и сянката му премина над палубата. Чуха как отново набира височина и звукът на двигателите му отслабва. За миг Франсин реши, че е станало чудо и самолетът ще си замине. След това чу как отново се приближава.
Джонката силно се заклати и разтрогна прегръдката им. Франсин падна и се удари върху нещо остро. Картечен откос надупчи старата дървесина. Около тях се разхвърчаха трески. Джонката потрепери. Ревът на хидроплана отново се разнесе над главите им.
Франсин успя да се надигне на лакти и погледна Рут. Навсякъде имаше кръв, но когато Франсин започна трескаво да търси рани по тялото на детето, не откри нищо. Повечето кръв вероятно бе изтекла от рани по собственото й тяло, макар и да не усещаше никаква болка. Клайв, захвърлен върху олтара на Тин Хау, лежеше неподвижно. Няколко варела с вода се бяха откъснали от местата, за които бяха закрепени, и се търкаляха в трюма. В корабчето нахлуваше морска вода. „Лотосов цвят“ започна силно да се мята. Франсин осъзна, че двигателят е спрял. Туптящото сърце на самото им съществуване бе неподвижно.
Лелята на Лай бе мъртва и лежеше по очи във водата, която вече стигаше до глезените. Франсин си помисли, че може да се удави като плъх. Обхвана я паника. Тя грабна Рут и отиде при Клайв.
— Ставай! — изкрещя му. — Ставай, че ще се удавим! Той бавно успя да се изправи. Както и Франсин, и той бе наранен на множество места от разлетели се трески и бе целият окървавен. Като се подкрепяха един друг, се затътриха към палубата.
— Как е Рут? — попита той.
— Нищо й няма.
Рут бе само замаяна, както по време на бомбардировките на Сингапур.
Предпазливо се качиха горе. Бръмченето на хидроплана все още се чуваше, но вече далече. Изглежда, самолетът кръжеше поне на половин километър над джонката.
— Чуди се дали си заслужава да атакува още веднъж — каза Франсин с неестествено спокоен глас.
— Сигурно няма да си направи труда. Ще иска да се прибере в базата си преди да връхлети бурята. Смята, че така или иначе ще потънем.
— А ще потънем ли?
— Не знам.
— Нямаме лодка. Нито сал.
Бръмченето на японския самолет започна да затихва. Отдалечаваше се от тях на запад. Набираше височина, за да избегне черните буреносни облаци.
— Отива си! — каза Франсин. Клайв кимна и каза:
— Трябва да открием Лай.
Без да откъсват очи от отдалечаващия се самолет, започнаха да оглеждат палубата. Бе напълно опустошена. Платното бе паднало и приличаше на голям смачкан акордеон. Палубата бе покрита с парчета дърво и въжета. Щурвалът, където бе стоял Лай, също бе поразен. Клайв започна да разчиства кабинката от разчупените дъски. Откри много кръв, но никаква следа от Лай.
Започнаха да обхождат джонката отвсякъде и да надничат зад борда с надеждата да видят над тъмната повърхност на морето подаваща се ръка или глава. Върху мастилената повърхност не се забелязваше нищо.
— Никъде го няма — каза с безизразен глас Клайв. Лай, техният водач и закрилник, бе изчезнал.
— Ще можем ли да запалим двигателя? — попита Франсин.
— Двигателят е под водата. Би трябвало да съхне поне няколко дни, за да има шанс да проработи.
— Но имаме платна — каза Франсин. — Ако не успеем да ги опънем, сме загубени. Ще потънем след няколко минути.
Тътенът на гръмотевиците отслабна. Настъпи потискаща тишина. „Лотосов цвят“ потъна още по-дълбоко във водата и въобще спря да се движи.
— Права си — каза Клайв. Панталоните му, разпрани от коляното до бедрото, се вееха. Той бързо ги събу и започна да оправя повредените платна.
С общи усилия успяха да вдигнат главното платно, макар че задачата бе много трудна — то тежеше ужасно много. Сложната конструкция на платната, цялата от въжета и дървени рейки, бе напълно оплетена. Докато теглеше грубите въжета, Франсин си даде сметка за нараняванията си. Цялото тяло я болеше. Болката, предизвикана от порезните рани по краката и гърба й, се засилваше с всяко теглене на въжето. Шумът от идващата буря обаче вече се разнасяше съвсем наблизо.
Клайв се покатери няколко пъти на мачтата и се опита да развърже възлите. Помагаше си със силни удари на ножа. Основното тройно платно бе все още използуваемо и той успя постепенно, сантиметър по сантиметър, да го вдигне и да го опъне. С всеки пореден напън то сякаш ставаше по-тежко, а задачата — по-трудна. Когато платното бе вече почти съвсем опънато, дойдоха първите пориви на вятъра и то започна да потрепва. Франсин, цялата плувнала в пот, продължаваше да тегли с все сила въжето, с което се вдигаше платното. Половината въжета ги нямаше и платното бе доста разкъсано, обаче все пак надвисна над тях като опърпано кафяво крило. Небосводът вече бе почти черен.
— Май корабът престана да потъва — каза тя. Клайв кимна.
— Може би водата е достигнала най-високото си равнище.
— Ще сляза долу с Рут — каза Франсин.
— Добре ли си? — Да.
— След малко и аз ще дойда при вас. — Той докосна пръстите й. Франсин реши, че и двамата са обхванати от отчаяние, но не искат да го признаят.
Тя взе Рут в прегръдката си и тръгна към трюма. Повърхността на морето се раздвижи и „Лотосов цвят“ бавно започна да помръдва. Водата, изпълнила трюма, приличаше на супа в голяма чиния. Супа, в която плуваха какви ли не вещи. Носеше се ужасяваща воня на дизелово гориво. Резервоарът навярно бе пробит. Сред боклуците плаваше трупът на старицата.
— Мъртва ли е? — попита Рут.
— Мълчи, мила. — Като заобикаляше внимателно двеста и петдесет литровите варели, Франсин стигна до машинното отделение. Бе пълно с мазна вода. Двигателят бе изцяло под нея.
Над него имаше лавица, не по-голяма от тази на кухненски шкаф, където Лай бе държал различни неща, необходими за машината: смазочни масла и кутии с инструменти. Тя ги бутна във водата, доколкото можа, за да освободи едно сравнително сухо място за себе си и за Рут. После притисна детето към гърдите си и прошепна:
— Не се бой, мила.
Тътенът на гръмотевиците се възобнови. Корабът започна да се клати все по-силно. Вятърът усили воя си. Франсин чу свиренето на корабните въжета и усети как целият кораб потрепери, когато вятърът изпълни платната. Внезапно си даде ясна сметка за положението, в което се бяха оказали. Намираха се на стотици километри от местоназначението си, с угаснал двигател и наполовина наводнен трюм, застрашени от буря и с едно-единствено платно. Замисли се дали изобщо имат шанс за оцеляване.
Първият пристъп на бурята бе страшен. Мръсната вода в трюма ги заля и наводни малкото им убежище. Франсин усещаше как малкото телце на Рут се раздира от кашлица.
— Можеш ли да дишаш? — попита я тя. Бе станало толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо. Нито пък можеше да чуе дали Рут и отговаря.
„Лотосов цвят“ започна да издава страшен пукот. Франсин се опита да задържи Рут, но тя се изхлузи от ръцете й. Друга вълна я събори и я захвърли сред отломките. Усети как потъва във водата. Понякога успяваше да подаде глава над повърхността, понякога не. Разни неща непрекъснато я блъскаха. Като се задъхваше, се опита да открие Рут. Напипа някакво тяло й го хвана. Това обаче не бе Рут. Бе трупът на лелята на Лай.
Изтощена, успя да се изправи. Нещо меко я докосна по бедрата и тя посегна да го хване. Пръстите й се впиха в дългата мокра коса на Рут. Притисна силно детето към себе си, без да знае дали е живо, или мъртво. Знаеше само, че то няма да оцелее в трюма. Трябваше да се измъкне на палубата преди следващия пристъп
