и неговите хора. Сакура знае твърде много. Ще им е по-трудно да я убият в присъствието на трима чуждестранни свидетели.
— Това, което знае Сакура, може да бъде и нейно оръжие — каза Клайв. — Може да напише показания, в които обяснява опиумната връзка между ЦРУ и Джай Хан, и да ги заверим при нотариус. Ще бъде инструктиран, ако тя или който и да е от нас не се завърне от Лаос, да публикува показанията заедно с новината за нашето изчезване. Всичко това трябва да бъде обяснено на Джай Хан предварително, за да има време да го обмисли преди нашето пристигане.
Настъпи мълчание. Франсин за миг затвори очи. Имаше чувството, че съдбата ги е оплела в мрежа, от която трудно ще се измъкнат. Стори й се, че през изминалите седмици е гледала филм за самата себе си. Филм, в който правеше и казваше неща, за които не бе подозирала, че са й по силите.
— Добре. Така да бъде — каза тя. — Ще заминем всичките.
Клей Мънро се събуди като котка, внезапно. Измъкна огромното си тяло от леглото и мълчаливо отиде на балкона. Бе усетил присъствието й там. Инстинктът му не го бе подвел. Видя стройната фигура на Сакура, изправена до перилата.
— Какво правиш, по дяволите? — попита я.
— Просто гледам — Сакура наблюдаваше виещите се светлинни ленти далеч под тях. Отдолу премина полицейска кола или линейка с примигващи светлини. Сирената й вещаеше лоши новини. — Колко е часът?
— Пет сутринта. Какво правиш тук?
— Не можах да заспя. Те все още приказват.
— Франсин и Клайв ли?
— Цяла нощ приказват.
— Стара любов. Сигурно имат да си кажат много неща.
— Никога няма да имам такива отношения с друг човек — каза Сакура. — Не виждам какво бих могла да му кажа, което да не се вмести в десет минути
— Мила, ти би могла да разказваш живота си цяла година, без да се повториш.
Тя поклати глава.
— Не мога да разказвам за самата себе си така, както го правят други. Понякога искам да споделя неща, които са се случили с мен, които са ме наранили. Не ми е обаче по силите.
Мънро я хвана за ръката.
— Дръпни се от парапета, Сакура.
— Защо?
— Много е нисък.
— Страх те е да не скоча. — Сакура се усмихна. — Както се бе уплашил да не би да скоча от перваза на болницата.
— Щеше ли да го направиш?
— Може би.
— Значи дръпни се от парапета. — Пръстите му стиснаха ръката й. Тя също стисна неговата ръка.
— Клей, ти обичаш Франсин, нали? Той се изненада от думите й.
— Това са глупости!
— Нямам пред вид секса. Обичаш я просто така.
— Тя ми плаща.
— Нямам предвид това. Ти я обичаш и тя го знае. И аз го знам.
Мънро помълча, после каза:
— Тя е…
— И аз съм, Клей.
— Да. Права си.
— Ти на моя страна ли си, Клей?
— Винаги съм бил на твоя страна.
— Не е така. Винаги си бил на страната на Франсин
— Ако искаш да бъда лоялен към теб, а не към Франсин, си губиш времето — отговори й рязко той. — Тя обаче иска да ти помогне и това означава, че и аз искам да ти помогна.
— Заради нея ли? А не заради самата мен?
— Какво искаш от мен, Сакура? — попита той малко сърдито.
— Искам да знам дали чувствуваш това, което чувствувам аз.
— Какво имаш предвид? — попита той, макар че я разбра много добре.
— Понякога очите ти стават кехлибарени, като на лъв. Гледаш ме така, сякаш ще ме разкъсаш.
— Гледам те така, защото не знам какво ще направиш в следващия момент.
— Това не ти ли харесва? — На меката светлина тя приличаше на дете. Клей реши, че когато всичко приключи, Франсин ще затвори Сакура в някакъв забранен град, където тя ще живее в богатство и охолство и той повече няма да я види.
— Я по-добре си лягай — каза той.
— Не ти ли е приятно да разговаряш в мрака с мен?
— Няколко часа сън не биха навредили на нито един от двама ни. Тя тихо се засмя.
— Страх те е от мен.
— Не ме е страх от теб, Сакура.
— Страх те е. Уплаши се от мен в онази стара сграда, когато държах ножа. — Очите й блеснаха. — Знаеше, че ще те пробода. Знаеше, че можеш да ме пребиеш, но че преди това ще те пробода. Не съм ли права?
Той се усмихна.
— Права си.
— Сега нямам нож, но въпреки това те е страх от мен.
Защо?
— Страх ме е да не се нараниш.
— Като скоча ли?
— И по други начини.
— Дълги години носех в себе си смъртта на Томоюки — каза Сакура, загледана към улицата. — Възприемах я като болест, която те кара да плачеш. През целия си живот си мислех, че може да се самоунищожа. Да се превърна в нищо. Като Томоюки.
— Ти си от тези, дето оцеляват, Сакура — каза Мънро. Беше нащрек и можеше да я хване във всеки момент.
— Така ли изглежда? — Сакура присви пълните си устни. — В Сайгон веднъж ми се случи нещо наистина много лошо. Тогава реших, че ще се самоубия. Че ще се възползувам от това, което научих от Томоюки.
— Защо не го направи?
— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.
— Ще го спасим, без да се налага да умираш.
— Ти презираш ли ме?
— Не. Защо да те презирам?
— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.
— Сериозно?
— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.
— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.
— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.
— Откъде знаеш?
— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил
