— Ти ли си нухуан?
— Да. Аз съм нухуан.
Старицата се засмя и я хвана за ръката.
— Ела, нухуан. Твоята маса е готова.
В бара бе мрачно. Около дълги маси бяха насядали шумни групи войници. Всички извърнаха погледи към Клей, някои дори възкликнаха от удивление. Старата жена ги отведе до една празна ъглова маса, все още отрупана с празни бирени бутилки и пепелници, пълни с угарки, останали от предишните посетители. Каза нещо на най-близката келнерка и излезе.
Когато зрението на Франсин се настрои към полумрака, тя видя, че келнерките са съвсем голи, облечени единствено с усмивките си. Постепенно започна да се ядосва, че са я довели на подобно място. Джай Хан очевидно бе решил да я унижи и бе пресметнал обидата си.
— Съжалявам — каза й Сакура, сякаш бе прочела мислите й.
— Няма значение. Скоро всичко ще приключи. Една от голите келнерки дотърча до тях, стъпи с бос крак върху бедрото на Мънро, качи се на масата и започна да танцува под ритъма на тайландската музика, като мяташе коси и щипеше зърната на гърдите си.
— За Бога… Къде по дяволите е Джай Хан? — промърмори Клайв.
— Не знам, Клайв. Успокой се — каза Франсин. Келнерката внезапно спря да танцува, извади иззад ухото си цигара и я пъхна между краката си. После щракна със запалка „Зипо“ и като стягаше чевръсто коремните си мускули, запали цигарата. И четиримата наблюдаваха удивено как тя по същия начин всмукна дим и после го изпусна. Ухиленото момиче се извърна встрани, за да могат всички да наблюдават номера.
Клей Мънро подаде на момичето десетдоларова банкнота и каза:
— Меrci! bien. Тrеs joli.8
Момичето, доволно от себе си, взе парите, извади цигарата и я пъхна в устата на Мънро.
— Искаш ли бира? Ще донеса храна.
После се отдалечи, като кълчеше стройните си бедра. Мънро извади цигарата от устата си и каза:
— Това място ми напомня Сайгон. Само дето е по-чисто.
— Кабаретното шоу ще продължи ли? — попита Клайв.
— Тук знаят какви ли не номера — тихо каза Сакура. — Не се обиждай. Войниците харесват тези неща.
— Познаваш ли някой от тези хора? — попита Франсин.
Сакура се озърна и поклати глава.
— Тук идват главно хора от племето мео. Момичетата готвят техни блюда и въобще им познават вкусовете.
— А Джай Хан е собственикът? В такъв случай той е добър бизнесмен.
Келнерката се върна с пълен поднос. Постави върху масата бутилки с бира и съдове с храна. На централното място сложи отворена бутилка уиски „Джей Би“. Замириса на гнила риба.
— Какво е това, по дяволите? Мирише на нещо умряло — каза Мънро.
— Това е „па-да-ек“ — поясни Сакура. — Ферментирала риба. Не я яж. Възможно е да съдържа паразити, които да ти увредят черния дроб.
— В такъв случай ще се въздържа от това ястие, колкото и да ме изкушава — каза Мънро. Избърса старателно гърлото на бирената си бутилка и отпи глътка. Клайв и Франсин не докоснаха нито храната, нито напитките.
Барът започна да се изпълва с хора. Започнаха да влизат групички мъже от по трима-четирима души, облечени в нещо като униформа — маслиненозелени блузи и панталони. Повечето бяха ниски и набити мъже с лицата на селяни, състарени повече от селския труд, отколкото от годините. Голите келнерки, които ги обслужваха, сякаш нямаха край.
— Здрасти, приятели — каза един глас с американски акцент и всички се обърнаха. До масата им се бе появил набит мъж на около тридесет години. Бе облечен с джинси и широка риза със защитен цвят. Косата му бе късо подстригана, по военному, и явно не се беше бръснал поне от седмица. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. Казвам се 0’Брайън и работя с Кит Макфадън. Акциентът му бе южняшки, може би от щата Луизиана. Той почна да ги сочи с показалец, все едно стреляше с пистолет.
— Вие сте госпожа Лорънс! Сакура Уеда. Ти трябва да си Мънро. — Погледна Клайв. — А този кой е?
— Това е Клайв Нейпиър, мой приятел — каза Франсин.
— Здрасти, приятел — каза 0’Брайън и седна при тях. — Хареса ли ви шоуто? Допадна ли ви храната?
— Казаха ни, че тук ще се срещнем с генерал Джай Хан — тихо каза Мънро. — Къде е той?
— Дай по-добре да говорим по същество — каза 0’Брайън. — Къде са парите?
— Донесохме ги.
— Къде са?
— От другата страна на реката, в една тайландска банка — излъга Франсин. Не намери за необходимо да казва, че са в сейфа на хотел „Дипломатик“.
— В банкноти ли са? — Да.
0’Брайън сякаш леко се отпусна след тази информация. Едва сега Франсин забеляза, че е много мръсен. Ръцете му бяха черни, а по ризата му имаше петна.
— Дием скоро ще дойде — каза 0’Брайън.
— Кой е той? — попита Мънро.
— Дием си е Дием. Ти ще ядеш ли това нещо? Мънро му подаде чинията и каза с изпълнен с безразличие глас:
— Воn арреtit.
— Не обичаш ли сурова риба?
— Казаха ми, че може да съдържа паразити — поясни Мънро на американеца, който бе започнал да се храни.
— Ако изпиеш достатъчно уиски с нея, нищо няма да ти стане.
— Къде е Джай Хан? — повтори въпроса си Мънро.
— На север — отвърна 0’Брайън.
Франсин усети как я залива вълна от разочарование.
— Той няма ли да дойде?
— Не, госпожо Лорънс, няма да дойде.
Вниманието на всички внезапно бе привлечено от тропота на ботуши по дървения под. Към масата се приближаваше възнисък лаосец на средна възраст в пищна военна униформа. Зад него маршируваха двама опънати като струни сержанти с бели униформи и лъскави ботуши. Всички войници в помещението скочиха и застанаха мирно, с изключение на 0’Брайън, който продължи да яде и с пълна уста поясни:
— Това е колегата ми полковник Дием.
Дием се усмихна любезно, сякаш искаше да се извини за неудобството, което е причинил.
— Изключително се радвам на нашето запознанство — каза той на английски и седна. Двамата сержанти останаха в стойка „мирно“ зад него.
Челюстите на 0’Брайън продължаваха да се движат.
— Ще ви се наложи да привикнете към лаоската кухня. Тя започва там, където другите национални кухни свършват. Те готвят нещата, които ние изхвърляме на боклука или изтребваме като вредители. — Взе бутилката уиски и си наля пълна чаша. — Последната седмица ми готвеше съпруга 12 на Джай Хан. През цялото време ме храни все с едно и също: варени свински черва, необърнати и пълни с лайна. Това трябва да е специалитет на племето мео. Прав ли съм, полковник?
Полковникът се усмихна.
— Мео са наистина много живописно племе. Обаче не може да им се отрече, че се бият доблестно против Патет Лао.
Полковникът сякаш чак сега забеляза, че всички мъже в помещението продължават да стоят мирно, махна небрежно с малката си ръка и мъжете насядаха по местата си. Глъчката и смехът се
