— Взимат ни за идиоти. Продават пушките, които им даваме, на бирманците. Превозват си шибания хероин в нашите самолети и ни казват, че е ориз. Взимат ни парите и прибират хиляди долари за заплати на войници, които не съществуват. Че така може ли да се спечели война? — Обърна се към Мънро. — Ти какво мислиш.
— Не — отвърна Мънро.
— Не — повтори 0’Брайън. — И аз така мисля.
— Можем ли да имаме доверие на Дием? — попита Франсин.
— Нямате избор — отвърна 0’Брайън. — Много-много не се мотайте. Този път лайната наистина попаднаха във вентилатора. Властите могат да ги спасят само големите дъждове. Патет Лао продължава да ги скъсва от бой. Нашите хора са или мъртви, или уморени до смърт. Или просто бягат. Планините са пълни с хора, които бягат. — О’Брайън издуха пушек към Мънро. Говорът му бе станал завален било от алкохола, било от умора. — Голям бой ни удариха. По-лош от миналогодишния. Да не забравя, много е приятно да си поговориш със сънародници.
От съседна маса се разнесе смях. Между бирените бутилки се разхождаше келнерка, която показваше номера с цигарата или някакъв друг трик. О’Брайън погледна Мънро.
— Ти падаш ли си по политическите теории, капитане? Чувал ли си за теорията за доминото?
— Нали заради това бях във Виетнам.
— Аха. — 0’Брайън погледна към келнерката върху съседната маса. — Една шибана работа е ясна: съдбата на цивилизацията няма да се реши тук. Всичко това след малко ще стане на пепел.
— След колко малко?
— Кой знае? Може би още утре. Чуйте ме, нухуан. Платете парите и измъкнете хлапето преди нещо да го е направило на парчета. — О’Брайън пресуши чашата с уиски. — Разбрахте ли ме? Не мислете повече за това. Просто го направете.
— Не ни е оставен друг избор — каза сопнато Франсин.
Бяха се върнали в хотела. Жестоката следобедна горещина бе започнала да отслабва. Сакура бе бледа и напрегната.
— Ако дадем парите на Дием, той ще ги задържи за себе си, а Джай Хан няма да получи и пукнат долар — възрази Сакура.
— Сакура, ти чу какво каза 0’Брайън — каза спокойно Клайв. — Дием е представител на лаоските власти. Джай Хан ще трябва да приеме тази договореност. Така, както я приехме ние.
— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.
— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?
— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.
— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.
Сакура скърцаше със зъби.
— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.
— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.
— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.
— Откъде знаеш?
— Знам!
— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?
Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.
— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.
Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.
— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.
— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.
Франсин кимна в знак на съгласие.
— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.
— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.
— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.
След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:
— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?
— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.
— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.
— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.
— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.
Лицето й не се отпусна.
— Клей, заведи ме у дома.
— Къде?
— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.
— Ами ако някой те очаква там?
— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.
— Рискът е голям.
Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.
— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.
— Ти пък си много важна за мен.
— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.
— Добре, да вървим.
Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.
В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.
Сакура гледаше през прозореца на колата.
— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. —
