Сега агенцията е собственост на Джай Хан.
— Защо го убиха?
— Обвиниха го, че търгувал с Патет Лао.
— А той наистина ли търгуваше с Патет Лао?
— Разбира се. Всички търгуват с Патет Лао. Всички искат Патет Лао да победи. На хората им омръзна войната. Омръзнаха им и американците.
Това ми звучи познато — отвърна сухо Мънро. — Излиза, че Джай Хан ти е имал доверие, макар и да е убил началника ти. Така ли е? — Да.
— Да не би да се е гласял да те направи своя жена номер три, четири и така нататък?
— Той си има три жени. Други не му трябват.
— Приел е много надълбоко обидата, която си му нанесла — каза Мънро. — Сега за Луис се грижат жените му. Държи да се явиш лично пред него. Може би иска да ти пререже гърлото със собствените си ръце.
— Възможно е — съгласи се тя лаконично.
— Да не би да се чувствува като измамен любовник?
— С Джай Хан не съм имала връзка от такова естество — каза Сакура и се намръщи. — Нямаш основания да ревнуваш.
— Въобще не ревнувам — каза Мънро. Даваше си сметка, че не е искрен. Всъщност почувствува облекчение от отговора на Сакура. Мъжете, с които бе спала, станаха с един по-малко. Сетне се засрами от мислите си.
Спряха за миг, тъй като им се наложи да изчакат редица монаси в яркожълти одеяния да прекоси улицата. Почти момчета, те мълчаливо взеха купичките с ориз, които верующите коленопреклонно положиха пред тях. Не обърнаха никакво внимание на приветствията, с които бе поднесена храната.
— Много мирно си живеят — каза Мънро.
— Утре сигурно ще напуснат храма и в крайна сметка ще се окажат в редиците на Патет Лао — отвърна Сакура.
Мънро, подпрял се на кормилото, изчака монасите да отминат и каза:
— Този (О’Брайън се бе върнал от тежка битка. Познах го по вида и по миризмата. Ако това, което каза, е вярно, Лаос се разпада.
— Вярно е. Страната наистина се разпада.
— Кога ще почнат големите дъждове? — изръмжа Мънро.
— Скоро. Военните действия се определят от сезоните. През всеки сух сезон комунистите спечелват малко повече територия. След това се окопават и се опитват да я задържат, докато почнат мусоните. Успеят ли да го направят, са в безопасност чак до следващото лято.
— Значи също като във Виетнам. Обаче този път май правителствените войски се молят за дъжд, така ли е?
— Комунистите вече ги надвиха. — Сакура бе напрегната. — Виентян се е променил. Разбрах го още в момента, когато се качихме в самолета. Пътниците му бяха филипински и китайски авиомеханици. По лицата им можеше да се разбере какво са преживели. Освен това, докато пътувахме с такси от летището до града, видях камион с хора, за които зная, че са от Патет Лао. Тези хора не би трябвало да се намират на по-малко от сто километра от Виентян, да не говорим да се разхождат арогантно по главната улица. Спри, Клей. Стигнахме.
Мънро спря пежото. Пред рамбутанова градина имаше редица олющени магазини. Повечето бяха затворени. На горните етажи щорите бяха отворени, за да влезе вечерната прохлада.
— В коя от тези къщи живееше?
Тя му посочи една къща, боядисана в синьо. На долния етаж имаше магазин за ориз. Единственият, който работеше.
— Ей тази.
Мънро огледа улицата. По средата й вървяха две жени, облечени в саронг. Зад тях каруца с биволи караше пъпеши. Покрай тях минаха две деца, но не започнаха да просят пари и бонбони, като виетнамските. Изглежда, гледката на грамадния чернокож чуждестранен дявол им бе достатъчна.
— Трябва да поговоря с продавача — каза Сакура.
— Бъди внимателна.
— Няма нищо опасно, Клей.
Той я последва в магазина. Бе мрачен и миризлив. Продавачът бе малко сбръчкано човече с няколко косъма, пригладени напречно през плешивата му глава. Когато видя Сакура, инстинктивно понечи да се шмугне зад чувалите с ориз и каците с пушена риба, сякаш очакваше да завали дъжд от куршуми.
Сакура притисна длани, направи лек поклон и започна да говори с благ глас.
Човекът отговори скорострелно на лаоски, без да откъсва уплашен поглед от Мънро.
— Мисли, че си от ЦРУ — каза му Сакура. Мънро поклати глава.
— Няма такова нещо, шефе — каза на човека и му посочи евтините си слънчеви очила. — Виж ги, не са рей-банове.
Човекът отговори с нервна усмивка. Сакура го попита нещо, той кимна енергично и после изчезна в дъното на магазина.
— Май не му е приятно да те види — каза Мънро. Чувствуваше се неловко.
— Приятели сме — отвърна Сакура. — Поправил е вратата ми. Сега отиде да търси ключа.
— А може би и да извика ченгетата?
— Не, няма да го направи.
Плешивото човече се върна и подаде на Сакура ключ с двете си ръце. Тя го пое също с две ръце и му се поклони, като промърмори нещо. Мънро реши, че е благодарност.
Качиха се по стълбите. Когато стигнаха до вратата, Мънро хвана Сакура и я тикна зад себе си.
— Нека аз да вляза пръв.
— Тук няма никой — повтори тя. Усмихна му се малко пресилено и отключи вратата. Пантите изскърцаха. — Убеди ли се?
— За Бога! — възкликна Мънро.
Сакура не каза нищо. Малкият апартамент бе направо опустошен. Разбитите мебели бяха нахвърляни върху леглото. Матраците и диванът бяха разпрани и изкормени. Чекмеджетата бяха извадени от шкафовете и разбити на трески. Разнасяше се вонята на отдавна изгнила храна.
— Това някога е било хубаво малко жилище — сухо каза Клей.
Сакура не си губеше времето за вайкания. Ровеше се из разрушенията.
— Наистина беше хубаво — съгласи се. — Търсели са парите. Би трябвало да се сетят, че няма да ги намерят тук.
Мънро отиде до етажерка с книги, направена на парчета. Кориците на всички книги бяха откъснати, както и много страници. Това бе резултат не на усърдно обискиране, а на гняв. Взе в ръка една осакатена книжка: Бодлер, „Цветя на злото“. Сакура бе написала нещо по полетата, но на френски, така че той не можа да го разбере. Пъхна книгата в джоба си и се огледа. Бяха изнасилили нейния свят. Плочите й бяха изпочупени, различните малки украшения строшени, дрехите разкъсани и разпилени върху пода.
Тя бе взела една платнена торбичка и сега пъхаше в нея най-различни неща: скъсани снимки на детето си, счупени украшения, стара кутия за пури.
— Това ли ти трябваше чак толкова много? — попита той.
— Изчезнали са много неща — каза тя, докато продължаваше да се рови из разрушенията. Взимаше парченца от вещи и старателно ги прибираше. — Няма ги бижутата ми. Няма ги и най-хубавите ми дрехи. Всичко е изчезнало. Бях сигурна, че ще ги откраднат. — Погледна го и съвсем неочаквано го дари с усмивка. От красотата й сърцето му се разтуптя.
— Това ли е всичко? — попита той изненадано. — Да.
— Нищо друго ли не ти трябва? Тя поклати глава.
— Трябваше да свърша тази работа. Сега се чувствувам добре. Благодаря ти, задето ме доведе тук.
Мънро я прегърна. Тя придърпа главата му към себе си и го целуна по устните. Устата й бе като горско
