когато започва новият сезон на конните надбягвания.
Мънро погледна Клайв Нейпиър и присви очи. Клайв почти незабележимо присви рамене.
— Не желаете ли да преброите парите? — попита Франсин.
Дием я погледна учудено.
— Колко са?
— Шестстотин и осемдесет хиляди долара.
— В такъв случай не е необходимо да ги броя. — Дием кимна на сержантите. Те взеха двата куфара и излязоха. Ботушите им закънтяха по дървения под.
Дием подаде на Франсин лист хартия. На него имаше внушителен печат с чадъра и слоновете на Лаос. Тя обаче не разбираше лаоски и заоблените букви на лаоската азбука не й говореха нищо. Листът можеше да бъде и заповед за разстрел.
— Покажете този документ на Джай Хан. На военното летище ще ви очаква Крон — каза Дием на Франсин, като любезно я улови за ръката, докато минаваха покрай кланящата се хотелска прислуга. — Сакура знае пътя — продължи Дием. — Крон е превъзходен пилот, а неговият самолет „Хелио Куриер“ е направо забележителен. Кацането и излитането с него е наистина вълнуващо.
— Полковник, да не се окажем в места, където по нас да започнат да гърмят? — попита Клайв.
В отговор Дием любезно се засмя.
— Няма абсолютно никаква опасност. Детето е настанено далеч от опасните места.
— Значи няма опасност за жените? — настоя Мънро. — Няма да има проблеми?
— Абсолютно никакви — усмихна се Дием.
— Дано наистина да няма проблеми — изръмжа Мънро. Дием се намръщи обидено и продължи пътя си.
Излязоха от хотела. Сакура, с посивяло лице, се бе облегнала на джипа на Дием.
— Добре ли си? — попита разтревожено Мънро.
Тя кимна, без да каже нищо. Под ярките слънчеви лъчи сержантите на Дием натовариха двата куфара в задната част на джипа. Мънро се надяваше зад ъгъла да не ги очаква някой нов Роже Рикар, готов да прибере парите.
— Ще прелетите над Рlaine de Jars — каза Дием, като се усмихваше дружески. — Долината на Глинените гърнета. Район, който е изключително интересен от археологическа гледна точка, госпожо Лорънс. Доисторически паметници, тежащи много тонове. Гледката е изключително красива. Ако желаете да огледате нещо по-обстойно, достатъчно е да кажете на Крон. Той може да кацне със самолета си почти навсякъде.
— Много сте любезен — отвърна Франсин. В кадифения й глас нямаше и следа от ирония.
— Може би след вашето завръщане ще се видим — каза Дием. — Може би дори ще ми окажете честта да вечеряме заедно?
Той се наведе над ръката на Франсин, отдаде чест на Клайв и кимна на Мънро и Сакура. След това бързо потегли с джипа си. Сержантите и куфарите бяха на задната седалка.
— Повече се зарадва на шибаните куфари, отколкото на парите — коментира сухо Мънро.
Франсин вдигна рамене.
— Парите така или иначе щеше да получи. Куфарите са премия. Получава нещо срещу нищо. — После се усмихна на Сакура. — Според мен всичко ще бъде наред.
— Трябва да тръгнем след джипа на Дием — каза напрегнато Сакура.
— Защо?
— Трябва да побързаме! — Тя хвана Клей Мънро за ръката и започна да го дърпа към пежото. — Моля ти се, Клей! Да не се бавим повече!
Той рязко я обърна към себе си.
— Какво направи, Сакура? Кажи ми какво направи! Тя му отвърна с изгарящия поглед на сивите си очи.
Устните й бяха побелели.
— Прости ми, Клей.
— Мамка му! — изръмжа той. Истината започна да му просветва.
— Какво има, Клей? — попита напрегнато Франсин. — Какво става?
— Трябва да последваме Дием — каза Клей. Вече тичаше. — Хайде!
Джипът на Дием бавно се придвижваше пред тях.
— Какво става, по дяволите? — попита рязко Клайв, като се наведе над рамото на Мънро.
— Сложила е нещо в джипа на Дием — отвърна Мънро, без да отклонява вниманието си от пътя.
— Какво е сложила? — попита изумената Франсин.
— Не знам. Сигурно бомба. Нали, Сакура? По-добре я попитай ти.
Франсин се обърна към Сакура.
— Сакура, това не може да е вярно!
Сакура не отговори. Не откъсваше поглед от джипа на Дием.
— Тя заради това излезе навън — каза Мънро. Клайв улови Сакура за рамото и я разтърси.
— Това вярно ли е? Какво сложи в джипа му?
— Малко рlastique — отвърна Сакура.
— Пластичен взрив? Тя кимна.
— Откъде го набави, по дяволите? — попита той в изумление.
— От дома си — отговори вместо нея Мънро. — Вчера заради това настоя толкова много да отидем там, нали?
Бе си спомнил начина, по който му се усмихна в апартамента.
— Ти си държала взривни вещества в дома си?
— Бяха на Роже. Той ме научи как да ги използувам. Франсин усети как разумът й се движи на бързи обороти.
— Ти си направо луда! Успяхме да дойдем дотук, а сега ни сервираш такова нещо!
— Успяхме да дойдем дотук само за да ни ограби Дием — каза Сакура. — Джай Хан щеше да убие Луис, а след това и нас.
— Не можеш да си сигурна в това!
— Сигурна съм! — Тя се обърна към Франсин. — Става дума за живота на детето ми! Няма да оставя да го убият!
— Сакура, ти каза, че мога да ти имам доверие — грубо каза Мънро. Спомни си за изминалата нощ и за красивото й голо тяло, отпускащо се върху неговото. Пак го бе направила на глупак.
— Можеш да ми имаш доверие, Клей! — каза тя развълнувано. — Можеш да ми вярваш! Повярвай ми, направих най-разумното нещо!
— Кажи ми по-добре колко взрив си му сложила — каза Мънро. — И къде.
— Четвърт кило върху задната ос.
— С какъв детонатор?
— Тип „молив“.
— С какъв резерв?
— Десет минути.
— Колко остават?
Сакура погледна часовника си. Ръката й трепереше като листо.
— Още минута. Може би и по-малко.
— Натисни клаксона, Клей! — извика разтревожено Франсин. — Спри ги! Предупреди ги!
Вече е късно — отвърна нервно Мънро и натисна спирачката, за да увеличи разстоянието между двата автомобила. — Надявам се да си курдисала добре детонатора, Сакура. Стигнат ли до Виентян, на всички ни се ебава мамата.
— Няма да стигнат.
На Франсин й се стори, че сънува ужасен кошмар. Различаваше добре силуетите на Дием и двамата му сержанти. Очевидно се чувствуваха съвсем спокойни, тъй като не погледнаха назад нито веднъж и не видяха, че пежото ги следи. Отдясно на пътя беше джунглата, а отляво се простираха оризища. Зелените
