червена шапка за бейзбол. Местеше командните лостове с отработени сръчни движения и самолетът се понесе над Виентян. Франсин видя под себе си оризища, разграничени от кафави напоителни канали, в които се къпеха деца и биволи. Пред погледа й се появиха зелените керемиди на храмове, редуващи се с ламаринените покриви на бордеи, бананови и кокосови плантации, оживени улици, после река Меконг. Самолетът се издигна на около хиляда метра и пое курс на север.
Под тях се виеха междуселски пътища, разделящи оризищата от джунглата. После обработените площи изчезнаха и пътищата започнаха да се вият само из гъстата зелена растителност. След малко изчезнаха и те и вече летяха над девствената джунгла.
Малкият самолет набра височина, за да преодолее планинските хребети. Пред тях се простираха гъсти черни облаци, закриващи планинските върхове. Самолетът се заклати и Мънро се приведе към Крон и попита:
— Има ли добра радиовръзка между Джай Хан и Виентян?
— Радиовръзка много лоша — отвърна Крон и поясни думите си с жест. — Планини много високи.
— Така и предполагах. Е, все пак добре, че я има. Стана студено. Мънро бръкна в евтината брезентова чанта, която бе купил на пазара, и измъкна от нея джинсовото си яке. Останалите също започнаха да навличат по-топли дрехи.
Самолетът внезапно трепна. Крон им даде знак да погледнат надолу. Под тях се простираше сухо вълнисто плато, обградено отвсякъде с планини. Из тревата се виждаха много сиви окръжности. Мънро едва след малко се сети, че това са гърлата на огромни урни. Летяха над Долината на Глинените гърнета.
Самолетът сега летеше толкова ниско, че пътниците бяха в състояние да забележат колко са древни урните. Сивата им повърхност бе покрита с лишеи. Едни от гърнетата бяха изправени, а други килнати под най-различен ъгъл. Никой не знаеше кой, кога и защо ги е направил. „Съвършен исторически паметник“ — помисли си Мънро. Равнина накрай света, покрита с огромни гърнета с неизвестен произход, възраст и предназначение. Странна работа.
Същевременно, докато наблюдаваше огромните гърнета под самолета, усети още нещо. Усети тайнствения характер на тази страна, загадките, които тя криеше в своето сърце. Внезапно си даде сметка защо Сакура бе приела тази страна като своя. Защото самата тя приличаше на нея. Красиво сираче без минало и без особено бъдеще. Изведнъж самолетът рязко зави покрай издигащ се от земята стълб черен дим и той погледна надолу. До склона на планината бе разположено селце. Или това, което бе останало от него. Нещо го бе ударило здравата: артилерийски снаряди или самолетни бомби. Навсякъде се виждаха кратери и развалини. Палмовите покриви горяха. Не се виждаха нито хора, нито животни.
— Какво е това? — изкрещя той на Сакура, за да надвие рева на двигателя.
— Мисля, че е едно от селата на Джай Хан — изкрещя в отговор тя.
Въздухът пред тях се оказа изпълнен с още дим. От картата Клей знаеше, че в Долината на Глинените гърнета има много селища, повечето разположени сред ниски хълмове. Ако се съдеше по дима, обстрелът беше мащабен. Доколкото можеше да види, в радиус от тридесет километра горяха поне пет селища.
— Някой отнася здрав бой — каза Мънро. — Майната му, пак се натикахме в шибаната война.
Сакура също гледаше през прозореца. От погледа й личеше, че не е очаквала да види това. Крон продължи да заобикаля стълбовете гъст дим.
— Това не ми харесва — извика Клайв.
— Ще трябва бързо да си свършим работата и да се прибираме веднага — изкрещя в отговор Мънро. — Работата е къде-къде по-дебела, отколкото очаквах.
— Прав си. Това си е истинска война.
— Да, Клайв, в много идиотска работа се натикахме. Самолетът прелетя над стотици хора, които вървяха по виещ се черен път. Краят на човешкия поток не се виждаше. От време на време под самолета проблясваше лъскавият гръб на бивол. Хората носеха вещи и малки деца. Бяха се запътили на юг, към Виентян. По черните им дрехи Мънро разбра, че са от племето мео. Видя обаче и маслиненозелени униформи и каза на Клайв:
— Майната му! Половината са военни. Униформени са.
— 0’Брайън не се майтапеше. Работата е сериозна.
Мънро започна да оглежда небето. Надяваше се някой вражески самолет или някой паникьосан мерач на зенитно оръдие да не ги погуби. Помоли се на Бога времето да се влоши. Предпочиташе да летят в буря, отколкото да са изложени на прицел.
Погледна Сакура и видя, че се е сгушила до прозореца. И въпреки че не искаше, стисна ръката й.
„Какво направи тя с нас?“ Франсин продължаваше да си задава този въпрос, докато наблюдаваше как Сакура е положила глава на могъщото рамо на Мънро. „Какво направи с мен?“
Разумът й трудно можеше да оцени безцеремонността на Сакура. Знаеше, че тя е способна на всичко, за да защити детето си. Нали бе поставила пластичен взрив в колата на Дием. Бе готова да рискува всичко. Бе готова да убива и да осакатява. Да рискува да бъде убита или осакатена. Франсин не можеше да разбере тези неща.
„Дали и аз съм изпитвала такива чувства към Рут? Може би, ако бях като Сакура, нямаше да я изгубя.“
Земята под тях внезапно смени цвета си. На мястото на изсъхналата трева се появи червена пръст, някакво странно пустинно геологическо образувание.
Франсин се вгледа по-внимателно и осъзна, че наблюдава опустошение, извършено от човешки ръце. Това не бе дело на Патет Лао. Само една страна в света бе в състояние да направи това.
Бомбардировачите Б-52 навярно бяха минавали оттук много пъти. Грамадни флотилии от чудовищни бомбардировачи с осем двигателя, които летяха така високо, че не можеха да бъдат нито видени, нито чути. Товарът им бе изкормил земята. Сетне я бе изкормил повторно. И още един път. Тук-там стърчаха черни останки от дървета. Не бе останало нищо друго. Бяха останали единствено огромни кратери, издълбани от мощните бомби. Простираха се до края на хоризонта и бяха образували пустош, лишена от живот.
„Това не го показват по нашите новини“ — помисли си тя мрачно. Невероятното опустошение бе свидетелство за провеждането на мащабна операция, укрита от американския народ, от целия свят. Никой не следеше тази война и не изпращаше репортажи за нея, така че армията бе действувала без ограничения. Отдалечеността на Лаос, лошите комуникации, заговорът на мълчанието — всичко това взето заедно бе спомогнало за укриването на една страшна тайна.
Опустошената земя продължаваше да се стеле под тях. Стратегическите бомбардировачи бяха хвърлили тук десетки хиляди тонове бомби.
Всичко, оказало се под този огнен дъжд, бе осакатено за вечни времена. Пътища, ниви, живи същества, всичко се бе превърнало в червена пръст. Нищо не можеше да мине през тази пустош. Нищо не можеше да живее върху нея, да я обработва, да извлича някаква полза от труда си. Когато настъпеха дъждовете, тази пустош щеше да се превърне в океан от стерилна кал, в гигантско препятствие, което щеше да накара врага да извършва уморителни заобиколни преходи.
Франсин погледна Сакура и Мънро. Той й шепнеше нещо на ухото и се опитваше да я успокои. Цялото му същество се бе съсредоточило върху жената, която държеше в ръцете си. Очевидно вече й бе простил.
Те принадлежаха към едно различно поколение, оформено в един различен свят и от една различна война. Франсин и Клайв не познаваха този свят и неговите ужаси. Така, както Сакура и Клей нямаха представа за това, което бе станало преди тях. Независимо от шока, Франсин изпитваше своеобразно задоволство от стореното от Сакура. Бе взривила човека, който бе убил бащата на детето й. В действието й имаше брутално правосъдие. Бе права и за още нещо: никой нямаше да оплаква Дием и подобните му.
Клайв отиде да говори с Крон и когато се върна, им съобщи малко смутено:
— Каза, че Джай Хан се намира на север, в едно място, наречено Фу Виен.
— Колко на север? — изкрещя Мънро на Крон. Крон махна с ръка. От жеста му не се разбра колко е точно разстоянието. Стана само ясно, че е голямо.
Мънро разгъна картата си и се опита да определи местонахождението им и мястото, където се намираше Фу Виен. Картата бе отпечатана на лоша хартия. Цветовете й бяха твърде ярки, а названията твърде размазани. Това, че бяха с френска транскрипция, също не му помогна.
Най-после откри Фу Виен. Намираше се в близост до хълмовете в най-северната част на равнината.
