облаци проблясваше луната. Отвъд градината светлините на Виентян се отразяваха в Меконг.
Дълго време остана там, като се вслушваше в далечния шум на града и вдишваше нощния въздух. След това отиде при Клайв.
Той се бе навел над карта на Лаос и когато Франсин влезе, я сгъна. Сърцето му затуптя лудешки, когато тя седна до него и протегна ръка. Той хвана ръката й и я доближи до устата си. Разтвори пръсти и тя усети как топлите му устни целунаха дланта й. Погледът му бе премрежен. Той докосна косите и лицето й.
— Франсин, спомняш ли си Сингапур? — Да.
— Онези дни бяха най-щастливите в живота ми.
— Ще настъпят и други щастливи дни.
— Само ако ти си с мен. Не искам отново да ме напускаш. Не искам да те изгубя. — Допирът му бе лек и топъл. — Когато ме изостави, реших, че ако просто те почакам, ти ще се върнеш при мен. Оттогава обаче измина много време, Франсин.
— Мъжете са странни създания — отвърна тя. — Прекарваш цели часове над една карта, а въобще не разбиращ географията на човешкото сърце. Трябва да се опиташ да ме разбереш, Клайв. Знам, че това е трудно. Аз съм труден човек.
— Така е. Знам, че си трудна. Трудна си, както е трудна една партитура на Бах.
— Трудна, болезнена, невъзможна.
— Трудна, прекрасна, достойна. Тя поклати глава.
— Как може да е оцеляло нещо от миналото след всички тези години?
— Може би ти се е искало нищо да не оцелее.
— Невъзможно е да изпитваш чувствата, които изпитваше преди толкова години.
Той се усмихна.
И двамата сме просто малко по-възрастни. Що се отнася до мен, обичам те повече от всякога.
Тя почувствува как горещите му устни докосват пръстите й и потрепери.
— Клайв, в Саравак те оскърбих.
— Нека не говорим за това.
— Не, трябва да поговорим.
Той видя изражението й и се съгласи.
— Добре.
В онези дни бях почти обезумяла. Непрекъснато бях изпълнена с болка и обвинявах теб за нея. Исках да те накажа. Не бях права. Това бе най-глупавата постъпка в живота ми.
— Ти просто направи онова, което смяташе за уместно.
Не трябваше да те отблъсквам. Думите не са най-силното ми място, Клайв. Не знам как трябва да се изразя. Искам да знаеш обаче, че много съжалявам за случилото се.
— Франсин, изслушай ме. В Саравак научих от теб нещо много важно. В деня, когато изслушахме историята на Анах, за пръв път те видях сломена. За пръв път наистина разбрах какво си преживяла и какво си изстрадала. По-късно, когато се разделихме, видях в теб нещо друго, което дотогава не бях забелязвал. Видях твоята сила, стоманената пружина, свита в теб. Дотогава бях сигурен, че те познавам, но всъщност не те бях познавал. Никога не бях успял да разбера нито твоята слабост, нито твоята сила. Разбрах те едва в мига, когато те изгубих. Вече обаче бе късно.
Думите му, макар и изречени с изпълнен с нежност глас, смазаха сърцето й.
— Клайв, изгубихме много години, които никога няма да се върнат. Толкова скърбя за това, че не знам как да се изразя.
— Пред нас все още има много години, Франсин — каза Клайв сериозно. — Стига да сме достатъчно мъдри да се възползуваме от тях.
Очите й бяха овлажнели.
— Не знам дали вече мога да кажа за себе си, че съм мъдра. Обаче се нуждая от теб, Клайв. Сега и завинаги.
— Тогава ела при мен.
Кожата му бе гореща. Тя почувствува силата му, ръцете й се плъзнаха по познатите контури на тялото му. Контури, които бе почти забравила, обаче й бяха близки и мили. Наведе се и го целуна по устните.
— За Бога, Франсин — прошепна той. — Толкова дълго те чаках. Толкова много ми липсваше…
— Спомням си как винаги бяхме припрени — каза тя. — Ти обикновено разкъсваше дрехите ми и оставяше синини по тялото ми. Станал си по-нежен.
— Единствено защото се боя, че това е само сън и ще се събудя сам.
— С изрезка от статия в ръце ли? — — Тя го целуна по рамото. — Имаш ли специална папка за мен, Клайв? В която да съхраняваш всички тези изрезки?
— Не ми е необходима.
— И на мен. Защото помня всичко.
Тя изпитваше желание да му даде всичко, което можеше. Да компенсира страданията, които му бе причинила. Искаше й се с тялото си да му върне всичко, което някога бе изгубил. Искаше й се той да не почувствува, че са изминали много години, изпълнени с болка и раздяла. Да забрави, че има нещо за наваксване.
— Помня всичко от самото начало — каза тя.
— А ще помниш ли и утре? — попита я той, като я погледна в лицето.
— Не ме разпитвай за утрешния ден, Клайв — каза тя и с пръст му даде знак да замълчи.
Четиримата седяха в рецепцията и чакаха Дием. Утринният въздух бе хладен, но не след дълго щяха да започнат горещините.
Клей бе седнал до Сакура. Тази сутрин тя бе напрегната. Мънро знаеше, че не бе спала. Бе изкарала цялата нощ в прегръдките му. От време на време я бе чувал да си шепне нещо, но не бе успял да различи думите й. От миналата нощ чувствата му към нея бяха станали застрашително силни. Досега никога не бе изпитвал такава любов към друго човешко същество и това ново чувство го плашеше. Мисълта, че може да й се случи нещо лошо, му се струваше непоносима. Продължи да я гледа в лицето, обаче тя отбягваше погледа му. Бе се затворила отново в своя мрачен вътрешен свят.
— Ето го и Дием — рече Клайв.
Полковник Дием пристигна в открит джип. Бе облечен в тъмен европейски костюм. Двамата спретнати сержанти го следваха. 0’Брайън го нямаше.
— Добро утро — каза Дием. Думите му бяха адресирани единствено към Франсин. Не си направи труда да поздрави останалите. — Надявам се, че сте спали добре.
— Да, благодаря. — Франсин придружи думите си с изящен жест. — Ще сключим ли нашата сделка?
— Аз ще изляза навън — тихо каза Сакура на Мънро. — Зле ми е.
— Какво ти е? — попита я той, като я хвана за ръката.
— Нищо. Просто искам да изляза малко на въздух. Отправиха се към хотела. Пребледнялата Сакура ги проследи с поглед. Управителят направи пред Дием дълбок поклон, като насмалко не падна на колене, и отвори сейфа. Франсин посочи с пръст два куфара.
— Тук са, полковник.
От гладкото й спокойно лице не можеше да се разбере какво чувствува в момента.
— Искате ли да ви върна куфарите? — попита Дием.
— Няма нужда, полковник. Не ми трябват.
— Но това са прекрасни куфари — каза съвсем сериозно Дием, докато ги оглеждаше. — Марка „Халибъртън Зиро“, ако не се лъжа. Много са скъпи.
Трудно бе да се разбере дали тези хора показват префинена учтивост, или просто ти се подиграват. Франсин отвърна на думите на Дием с усмивката на Мона Лиза.
— В такъв случай, полковник, ще ви помоля да ги приемете като малък спомен от нашето запознанство.
Подаръкът достави удоволствие на Дием. Той погали лъскавия алуминий.
— Ще ги ползувам при следващото си пътуване до Париж. Трябва да бъда там на двадесет и шести,
