Професорът гледа няколко секунди невярващо.
— Това… го е повърнало? Какво е яло?! И всъщност, какво е?
— Не, не е повърнато. Това е пациентът. Извънземен домашен любимец.
— Казва се Снупи — доуточни Мими иззад мен.
Професорът гледа известно време като зашеметен, след това внимателно прибра слушалката обратно в чантата. Извади термометър, погледа го с празен поглед и също го прибра. Клекна до зеленикавата локва и се зачеса по плешивото теме.
— Мдаа… И… какво му е?
— Болен е — осведоми го важно Мими.
— Разчитаме на вас да ни кажете — допълних аз.
— Мдааа… Извинявайте, може ли чаша вода?
След като я изпи на един дъх, ветеринарят като че ли се посъвзе. Затвори ципа на чантата си и ни погледна загрижено.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но… Нямам никаква представа от този вид. Не зная даже какво е животното, да си призная. Не бих смял да твърдя, че е животно, а не растение, примерно.
— Животно е! Нищо, че е зелено! — възмути се Мими. — Гали се, яде… Преди да се разболее, де.
— Имах предвид, че нямам абсолютно никакво понятие от него. Нямам дори представа откъде да започна… Откъде го имате?
— От базата на извънземните, знаете я.
— Аха. Ами, единственото, което мога да ви препоръчам, е да се обърнете към тях. Те би трябвало да знаят повече от мен.
— Не е лесно. Знаете, властите не разрешават лесно контактите с тях…
— Не зная какво друго да ви посъветвам.
Погледът ми падна върху Снупи, след това върху щерката, и усетих студена решимост.
— Не бихте ли могли да ни съдействате за това, като човек с положение и авторитет? Като се има предвид, че реално не ви беше по силите да бъдете от полза… — Посегнах да прибера разплащателя от масата.
— О, сигурно бих могъл — разбърза се внезапно професорът. — Министърът… пардон, инспекторът по здравеопазването ми е състудент. Един момент, сега ще се обадя…
За сетен път се уверих, че е полезно да си богат.
Този път Бьорн не се задоволи само с кратка прегръдка. Натопи в Снупи ръцете си с разперени пръсти, и ги държа така към петнайсетина минути. Когато ги извади, лицето му беше сериозно.
— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но съм обезпокоен. Снупи никак не е добре.
— Какво му е? — Мислено се благодарих, че Лина беше извела Мими на разходка.
— Как да ви кажа… Липсва му подходяща грижа.
Бях като втрещен.
— Но ние се грижим за него! Прекарваме време с него всеки ден… дъщеря ми на практика по цял ден. Храним го… Хрумва ли ви нещо друго, което трябва да правим за него?
— О, не оспорвам, че се грижите. Просто това не е подходящата за него грижа.
— А каква е тя?
— Миналия път ви споменах за създателите на вида на Снупи — Рендите. Те са били изключително агресивна и брутална раса. И Снупи е създаден за такъв тип отношение. Без него той се чувства ненужен, и боледува, все по-дълбоко. Не бих се учудил в крайна сметка дори да загине напълно, въпреки че това ще отнеме вероятно десетилетия. И вероятно ще ви измъчи здравата през това време.
— Тоест… трябва той да бъде третиран малко по-грубо? — Сетих се как Снупи направо цъфтеше, когато се опитвах да го убия с какво ли не — Примерно, ако го ударя с чук…
— Ако чукът е достатъчно тежък, и ударът е с всичката ви сила, би бил подходящ — кимна Бьорн. — Обстрел с огнестрелно оръжие би бил чудесен. Давене във варел с киселина, пърлене с огнепръскачка… това е за него минимумът за ласка и общуване. Дайте му ги, и само за няколко дни ще забележите подобрение.
Мими трудно прие идеята. Наложи се да й обясня, че Снупи има ужасно дебела и здрава кожа, и затова не усеща обикновено галене. Не ми повярва, докато той не започна видимо да се оправя. А окончателно я убеди това, че хванеше ли тя стария дърводелски чук, Снупи ставаше неудържим в галенето.
— Татко, много е умо… уморително така! — заяви ми тя един следобед, като се попрепъна на сложната дума. — Заболяват ме ръцете!
— Защо не поканиш приятелчета? — предложи Лина. — Примерно Николайчо?
— Не искам! Той чупи всички играчки, и своите, и на другите деца!
— Това ангелче? — възмутих се аз от клеветата. Бях виждал неведнъж как съседите го извеждат на екскурзия — чистичко момченце със златни къдрички и ясносин кротък поглед, два-три месеца по-малко от Мими. Лина обаче ми хвърли кос поглед, и си замълчах.
— Не вярвам да успее да направи нещо на Снупи — обясни тя. — Баща ти колко се мъчи, и не успя? А я виж колко голям и силен е. Хайде! Гледам Николайчо отвън, при пейката…
Мими измънка нещо, но тръгна навън. След малко се върна, влачейки за ръка набедения разрушител.
— Ама наистина ли може? — тъкмо питаше той.
— Може, може — обясняваше важно Мими, и се надигаше на пръсти, сигурно за да изглежда по- важна.
— Да не ме пляскат твоите татко и мама? Че моите ме пляскат, като счупя някоя играчка.
— Снупи и да искаш не можеш да го счупиш! Даже татко не можа!
— Да, ама татко ти сигурно не умее да чупи играчки! Пък аз всяка играчка, която ми купят нашите, я чупя веднага! Ама съвсем веднага!
Беше ми трудно да повярвам на ушите си. Това ангелче?
— Не е вярно, че не умее! Татко е най-големият мързеливец в квартала! Мама вчера го каза пред всички майки в градинката — че ходел да се крие на работа, за да не помага в къщи!
Хвърлих на Лина кръвнишки поглед — тя седеше в креслото, по-червена от домат. Аргументът обаче, по силата на незнайната детска логика, убеди съседското хлапе. Къде мързел, къде чупене на играчки, не разбрах.
— Къде е Снупи?
— Пред тебе. Това, зеленото.
— Ама… то е като крем карамел! Къде му е трудното да го счупиш?
— Пробвай, де!
Николайчо внимателно пипна Снупи с пръст. След това бръкна в него с длан. Като видя, че не хапе, започна да гребе с шепи от него, и да разхвърля зеленикавата слуз навсякъде. Нишки се точеха от летящите шепи желе и увисваха по мебелите. Лина щеше да припадне, но се оказа, че зелените пръски не оставят никакви петна. Нещо повече, точещите се от тях нишки моментално придърпваха отделените части обратно в цялото.
— Това Снупи е много жилаво! — заяви по едно време Николайчо. — Нямате ли едно такова, със зъби, дето виси в гаража на татко?
— Трион? Ей сега…
Снупи не оказа никаква съпротива на триона. Разделяше се под него, и се затваряше обратно над него. Беше все едно да режеш водата в леген.
Николайчо пробва десетина пъти, след което се отказа. Би известно време Снупи с плоското на триона, пак без резултат.
— Виждаш ли? Даже му харесва така! — заяви високомерно Мими.
Николайчо се разтърси наоколо и забеляза оставения в ъгъла кашон от новата универсална печка. Огледа го грижливо, измъкна отвътре твърдия ламиниран лист пластмаса, който пазеше предния панел на печката при транспортиране, и се зае да кълца Снупи с него. Мислено се възхитих на разрушителната му