— Добре, а… какво да го правим? Скуби, искам да кажа… В смисъл, какво ще ни посъветвате? — намесих се аз.
— Каквото искате. Той е ваш — отвърна безметежно Бьорн. — Ако например господин инспекторът няма нищо против, Скуби може да стане негов. Спомням си, че преди време той имаше такова желание. Господин инспектор, няма да изхвърляте Скуби, нали?
— Разбира се, че не! Възможно ли е? — заискриха очите на инспектора.
— Разбира се — кимна Бьорн. — Вземете го в ръце, прегърнете го плътно, отдалечете се на пет-шест крачки от Снупи, и изчакайте така около минута. — Кимна на Мими, и тя, за мое учудване, му подаде едното парче желе без протести.
Инспекторът изпълни указанието с непривична за толкова солиден мъж бързина. Когато отново остави желето на пода, то бързо потече към краката му и започна да се трие в тях.
— Това е — обърна се към нас Бьорн. — Радвам се, че Скуби си има вече собственик, и ви благодаря. А сега моля да ме извините, но трябва да тръгвам.
— Хм, хм… Не се ли полага на този домашен любимец някаква издръжка от вас? — обади се зад гърба му инспекторът.
— Не, естествено — изгледа го учудено Бьорн. — Вие го пожелахте сами, за разлика от любезните ни домакини. Ние не сме виновни, че е попаднал при вас. Така че отговорността за издръжката му си е изцяло ваша. Приятен ден!
Едва забележимо ми смигна дяволито, и излезе. След момент размисъл хукнах подир него, и го настигнах в двора:
— Извинете… Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се — усмихна се предразполагащо той.
— Вярно ли е, че те се използват, за да учат децата на агресивност и войнственост? И затова ли ме помолихте за конфиденциалност — за да не се разпространят на Земята, и за да не станем ние опасни за вас?
Бьорн ме изгледа неочаквано сериозно, вдигна вежди и бавно тръгна към улицата. На изхода спря и се обърна към мен:
— Много раси наистина ги използват за това. Иска им се те един ден да са новите Ренди… И моята, уви също.
— А защо тогава ни научихте как да излекуваме Снупи? И защо дадохте Скуби на инспектора, вместо да си го приберете?
Бьорн ме изгледа внимателно, и внезапно в погледа му пробляснаха весели искрици.
— Защото във всяка раса има както хора, които вярват само на военната сила, така и хора, които виждат нейната безполезност. — Той се усмихна широко. — Действах може би в нарушение на някои наши правила, но в съгласие с ума и съвестта си.
— Не ви ли е страх, че някой ден ние ще… ще…
— Ще станете могъщи, и ще ни поробите? Не. Когато много раси притежават някакво оръжие, ако някоя успее да се въоръжи по-добре от другите, другите се обединяват срещу нея. Балансът се възстановява, и мирът се запазва. И колкото повече са въоръжените раси, толкова по-сигурно.
Той ми кимна усмихнато и се насочи към колата, която го очакваше.
Върнах се в хола. Инспекторът стоеше по средата му със Скуби в краката, и имаше вид, като че ли ще се пръсне. Стана ми жал за него — въпреки че беше получил според мен точно каквото заслужаваше.
— Господин инспектор, семеен ли сте? Споменахте предишния път, че имате дете.
— Да… Защо?
— Не съжалявайте за Скуби. Повярвайте ми, полезен е… А ако не смогвате да му давате достатъчно грижа, поканете Николайчо.
Не мога да отрека, че съседското хлапе беше успяло накрая да изпълни заканата си да среже Снупи на две.
Информация за текста
© 2006 Григор Гачев
Източник: [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|gatchev.info]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1936]
Последна редакция: 2006-08-11 11:48:37
