изобретателност.
Снупи отново не оказваше никаква съпротива. Винаги обаче след срязването отново се съединяваше — отдолу някакси все оставаше по някоя тъничка нишка непрерязана.
— Опъваш се, а? — изсъска Николайчо. — Ще те срежа на две, ще видиш ти!
Следващият удар остави драскотина по мраморния под отдолу, но дори тогава имаше останали нескъсани нишки, невидимо тънки, които мигновено после се удебеляваха и придърпваха половинките.
— Мономолекули? — прошепна Лина.
— Какво?
— Мисля, че тези нишки са мономолекулни — посочи ги тя. — Ако е така, надали в къщи имаме нещо, способно да ги среже. А и не само в къщи. Правим опити с такива в института — режат се само с плазмен нож.
— Ако донесем от института ти плазмения нож…
— И тогава не вярвам да успеем. Помниш ли как Бьорн каза, че Снупи ще оцелее дори в двигателите на фотонен звездолет?
Дааа… Започвах да мисля, че човечеството надали разполага с технология, която да може да среже Снупи на две. Дори ако тя се казва Николайчо.
— Това Снупи е прекалено жилаво! — запротестира накрая съседското хлапе. — Нямате ли някаква играчка, дето да е по-лесна за чупене?
— Не, не, нямаме! — уверихме го с Лина един през друг.
— Не е вярно! Мими ми е казвала, че има… Олеле! Олеле, страх ме е! Снупито ме гони! — Николайчо бързо отскочи, и се закатери по масата — Снупи се беше опитал да се погали в краката му.
— Не се бой, той ти се радва… — опита се да го успокои Лина.
— Не е вярно! Не ми се радва!
— Вярно е. Точно така се радва и на Мими. Ето, виж. — Снупи междувременно отново се беше лепнал за Мими.
— Не е вярно! Не искам такава играчка! Дето не ще да се чупи…
След седмица-две Николайчо все пак превъзмогна страха си, и прекарваше всеки ден поне по час у нас. На моменти Снупи започваше да го предпочита пред Мими, и когато тя видеше това, преставаше да се оплаква и се заемаше да го тормози с всички сили. Домът ни вече беше оборудван с абсолютно всички инструменти, които смятахме за безопасно да връчим на децата. А родителите на Николайчо ни бяха благодарни от сърце — баща му сподели наскоро на бира, че някои играчки вече преживявали по седмица и повече, преди да бъдат потрошени…
Снупи цъфтеше от здраве и щастие. Не мога да отрека, че и ние с Лина от време на време спомагахме за това. Бяхме забелязали, че ядосаме ли се един на друг, или на каквото и да е, е най-удобно и полезно да си го излеем на Снупи. А напоследък забелязвах, че и Мими си излива яда върху него, когато нещо не е наред.
— Чудя се дали онези Ренди не са живеели също на семейства — споделих една вечер, след като вместо да се скараме с Лина, бяхме били Снупи до капване, и целият ни гняв се беше изпарил. — Такъв домашен любимец сдобрява семействата много добре.
— Възможно е — усмихна се Лина. — Но ми се струва по-вероятно друго.
— И то е?
— Бьорн спомена, че те са били агресивни войнолюбци, които са владеели цялата галактика.
— Да, помня. Но какво от това?
— Че нито веднъж не си се хванал да изведеш дъщеря си да си играе.
— Какво общо има пък Мими?!
— Когато извеждаш едно дете на игра, го гледаш какво прави. За теб не знам, де, поне аз го гледам…
— И аз, естествено!… И какво си видяла?
— Доскоро Мими никога не се биеше с децата за нищо. Никога не се е опитвала да вземе играчката на някого, а ако някой вземе нейната, просто му я оставяше. А сега, закачат ли я, моментално налита на бой, без никакви задръжки. Взела е страха даже на по-големите деца, никой не смее да й се опъне. Напоследък непрекъснато й се карам, за да не започне да тормози другите деца с и без повод.
— Да не искаш да кажеш, че Снупи я учи да бъде побойничка?
— Направо го казвам. И мисля, че нищо чудно онези Ренди да са създали Снупитата точно за да учат децата им да са агресивни и брутални.
Направо подскочих.
— Значи… значи затова са толкова любими на извънземните раси!… И затова Бьорн ме помоли за дискретност — за да не се разпространят масово сред земните жители! И да не станем ние заплаха, новите Ренди…
— Чак сега ли го разбираш?
Идилията обаче беше прекъсната внезапно. След като една вечер Мими и Николайчо направо бяха надминали себе си, дъщеря ми гордо се яви на сутринта в трапезарията не с едно, а с две парчета зелено желе.
— Това е Снупи — поясни тя гордо, и посочи онова, което се лееше след нея и се опитваше да обгърне крачетата й. — А това е Скуби. — Тя кимна към другото, което носеше в прегръдките си, и се опита да го връчи на Лина. Лина изпищя, отскочи, спъна се в креслото и се бухна в него.
— Мими, откъде взе това второто? — почти изкрещях аз.
— Това не е „това второто“, а Скуби, татко!
— Откъде го взе?
— Отникъде. Сутринта си беше в стаята ми заедно със Снупи. Татко, ако само посмееш да изхвърляш и него, ще…
След петнайсет минути регионалният инспектор вече ми беше обещал да се свърже с извънземните веднага. Не зная какво го накара, може би тонът на гласа ми. След това се наложи спешно да взема на Лина транквиланта — изглежда беше твърдо решила да изпие цялата кутия. Не стана без борба… Капакът на бъркотията беше Мими, притиснала до себе си двете парчета зелено желе, и пищяща като пожарна сирена, ако се опиташ да я отделиш от тях. Първият път даже ме ритна колкото сила имаше, и отнесе такъв шамар, че се просна на пода. Но не престана да ги стиска.
Бьорн пристигна след около час — най-дългият час в живота ми. Влезе, ориентира се в ситуацията мигновено, опипа първо едното парче желе, после другото, и ми се усмихна успокоително.
— Какво става? — попита инспекторът иззад рамото му. — Някаква опасност?
— О, не. Бях ви казвал вече, че те са безопасни за околните при на практика всякакви ситуации.
— Те? — Множественото число се заби в мозъка ми като пирон, потвърждавайки опасенията ми. — Откъде се е взело това второто?
— Казва се Скуби, татко!
— Въпрос на грижа, уважаеми родители — отпусна се на едно кресло Бьорн.
— Пак ли не сме се грижили за него както трябва?
— О, напротив. Бих казал, че сте се грижили за него просто перфектно. Това е и ключът към отговора.
— То… Да не би да се е…
— Точно така. Снупи е усетил, че получава количество грижи, което е свръх нуждите му, и за да може да отговори на тях, се е разделил на две. Това е начинът, по който те се размножават.
В стаята цареше гробна тишина.
— Деленето им е интересен процес — продължи Бьорн. — Първоначалният индивид отделя част от себе си, без да й прехвърля спомените и опита си. Тя е точно така новородена и невинна, както и децата. — Той се усмихна на Мими. — И е готова да се привърже към същия или друг собственик.
— Значи Скуби е бебе, като Яворчо ли?
— Точно така, момиченце. И след мъничко ще си хареса някого.
