Тя вдигна глава и очите й заискриха.
— Не може ли тогава да си играем заедно? Ще идвам, когато мога.
— А ще ми кажеш ли на колко години ви учат да урочасвате? И да танцувате вещерски танци? И какъв точно е баща ти… Чакай, не каза ли преди малко, че работел денем? И майка ти също?
— Ще ти кажа, ама ако се видим пак. Става ли?
— Става. А… Трябва ли пак да блажа през пости, за да дойдеш?
Момичето ме огледа от глава до пети и помисли малко.
— Да, трябва. А сега си тръгвам. — Протегна ръце пред себе си, размърда пръсти във въздуха и изчезна.
Гласовете долу бяха заглъхнали. Реших, че ще разпитам на сутринта какво е станало. Почудих се пак дали не е била тук за наказание за онази ми мечта.
А после цяла нощ сънувах кошмари, в които караконджоли ме гонеха с вили, та чак вдън гори тилилейски.
На сутринта всичко беше тихо и кротко. Само дето на молитвата отец Андроник имаше голяма цицина на челото. А като отивахме на закуска, минах покрай килията му — вратата беше строшена и изкъртена отвътре навън, вместо да бъде отворена отвън навътре. Брат Йоан, манастирският дърводелец, оглеждаше мрачно парчетата.
— Какво е станало? — попитах аз.
— А, нищо, нищо — отговори бързо той. — Отец Андроник вчера се спънал и се блъснал във вратата, и тя нали е стара, е гнила…
От килията идваха гласове. Заслушах се.
— Кълна се в Бога, отче протоигумене…
— Глупости говориш, Андроник. Самодива в манастир никога не е влизала, даже в изоставен. Осветено ли е мястото от трима митрополити в съслужение, недостъпно е за чадата на ада завинаги. Пише го в указанията на самия Йосиф Водителя. Да не си пробвал тайно от виното? Брат Иларион ми спомена, че тази нощ някой като че ли е влизал в зимника — резето не е било дръпнато докрай сутринта.
— Отче, кълна се…
— Я се махай! — напъди ме сърдито брат Йоан. — Не те ли е грях да подслушваш? Да се помолиш след закуска още веднъж заради това! Иначе наистина ще… Дим да те няма!
Искаше ми се да го попитам какво ще стане, но забелязах, че си е взел аршина, и се сетих. Закусих и се помолих. След това попитах отец Никодим, докато ми разясняваше Откровението:
— Отче, а отец Андроник защо викаше така тази нощ? Чак при мен се чу.
— Паднал, ударил се и го заболяло — отговори спокойно отец Никодим, без да му мигне окото.
— По главата ли се е ударил? Гледах, че има цицина.
— Да. Какво си заразпитвал?
— Ами… жал ми е. — Истина беше. — Много ли се е ударил?
— Май даже повече, отколкото изглежда — въздъхна наставникът ми.
— Отче, а може ли човек да падне на стената?
— Не, разбира се. Нали стената е изправена. Как ще падне на нея? Ама че си неразсъдлив.
— А на вратата? Ох, ухото ми!…
Прав беше, че съм неразсъдлив.
Вечерта изчаках всички да заспят пак, и откраднах още един суджук от зимника. Този път даже нямах нужда от светилниче, бях запомнил добре пътя от миналата вечер. Пък и ми се видя доста по-къс… Брат Иларион, готвачът, беше подпъхнал парченце дърво под резето, да се познава дали е отваряно — добре, че го усетих случайно, та после да го сложа пак.
Малката самодива обаче не дойде. Сигурно само един изяден суджук не беше достатъчно грях — преди ме бяха и наказали същия ден. Само че не знаех дали няма да отнеса пръчката, вместо да ме оставят без вечеря, така че не посмях пак да заспя пред отците.
На следващата вечер откраднах два суджука. Едвам ги изядох — щеше да ми стане лошо. Чак почнах да се съмнявам дали да стоиш гладен също е грях. Самодивата обаче пак я нямаше. Дали не я бяха хванали и наказали? Или по този начин ме подтикваше към грехове? Тъй де — за да дойде пак, вече бях откраднал и изял три суджука, и то през пости.
Или тя май беше споменала, че е дебнала баща си цяла седмица, за да дойде тук. Сигурно трябваше да го издебне пак. Само че щеше ли да стане, ако аз не ям суджуци? Като ям суджуци, той по-разсеян ли ставаше? И по-небрежен към нечестивите си задължения? Не ми се вярва, иначе щяхме да гоним изчадията на ада с преяждане вместо с молитви. И точно през пости трябваше да гъмжи от тях наоколо… И като мине след един месец Коледа, как тогава ще й помогна със суджуците да дойде, като вече няма да са пости?
На следващата сутрин брат Иларион се разшумя, че изчезват суджуци. Бил ги броил, и били по-малко. Протоигуменът отец Йоаникий обаче го помоли да провери пак, и той ги брои четири пъти, всеки път различно. Не знам какво си говориха после, накараха ме да изляза, но работата се потули. Само дето монасите цял ден поднасяха брат Иларион да не сбърка по колко паници боб сипва на човек… Вечерта обаче го забелязах, че си носи сламеника към зимника, и не посмях да отида пак да крада.
Самодивата пак не дойде. На следващата вечер обаче ме събуди:
— Ей, глупчо, заспал ли си вече? Уж щеше да ме чакаш!
— Не съм побягнал, нали? Сигурно затова съм и глупчо — че въобще те чакам! Ако сестра ми ми викаше така, щях да я напердаша.
— Или тя теб, като те гледам. Ще си играем ли?
— Ще, ама как? Не можеш нищо да пипнеш. Само те бива да плашиш отците. И да се скъсвам да крада суджуци, а ти да не идваш. Едвам не ме хванаха.
— И мен едвам не ме хванаха… Искаш ли да уплашим още някого?
— Не, благодаря. На отец Андроник още не му е минала цицината. Без да броим как го гледат другите зад гърба му.
Момиченцето се изкиска доволно. Мен ме хвана яд.
— Не е смешно! Човекът не е виновен. А цицината го боли здравата.
— Уф, наистина. — Тя внезапно помръкна. — Преди месец и аз си направих цицина, и също ме боля доста.
— И как така си могла да се удариш? В някоя друга самодива ли си се блъснала? Или примерно и мебелите ви са такива като вас?
Тя изпуфтя отчаяно и извъртя очи. На мен пък ум не ми побираше как от мебели стават призраци. Сигурно след като ги насекат и изгорят. А от кои ли? От такива, дето ги е прескочила котка преди да са догорели? Или от такива, дето са обидили някак свещеник… примерно от стол, дето се е счупил под него? Преди година една скамейка се беше счупила под отец Самуил. Ако се върна някой път на село, трябва да погледна дали призракът й не витае из черквата нощем.
— Паднах от ягодовото дърво — заяви накрая тя. — Откъде да знам, че са му толкова чупливи клоните? После генетиците трябваше да отглеждат ново. И престанаха да ме пускат в лабораторията.
— Страхотно. Значи имате ягодови дървета. А крушова и ябълкова трева? И лукови храсталаци? — Внезапно се сетих, че не се изчерви. — Ама… Наистина ли имате такива работи? Вдън горите ли ги отглеждате, или… Къде живеете всъщност?
— Ъъъ… как да ти обясня? На един друг свят.
— Разбрах. И от кои хора стават самодиви, като умрат? От жените? А от мъжете — сигурно караконджоли. И астрономи. Ти малка ли си умряла, та си малка сега? И какво лошо си направила приживе, та сега си самодива? Не си уважавала свещениците? Или…
Тя скочи към мен и се опита да ме удари, но ръцете й минаваха през мен като сянка. Първия път примигах, след това се разсмях. Тя спря да маха, и както предишния път се друсна на пода и се разрева.
— Хайде, хайде, стига си плакала. Ако беше истинска, щях да се уплаша. Да не се удавя.
— Истинска съм! Повече и от тебе, неграмотник такъв!
