Григор Гачев
Ортодокс
Този текст е нещо като „предварителна версия“ — окончателният може да бъде същият, но може да бъде и много по-различен.
Предоставя се под лиценз „само за предварителна оценка“ — четете го, и му търсете недостатъците. Официално произведение, с което бихте могли да правите нещо извън предварително оценъчно четене, ще има по-нататък.
— Добавени са още допълнения след последната дата на публичност.
— 1 —
МАНАСТИРЪТ
— Ето ти го моя юнак, отче Никодиме — бутна ме напред тате. — За никаква селска работа не го бива, виж го какъв е запъртък. По-малката му сестра е по-яка. Само устата му все много знае. А в манастира вие и книги преписвате, и болни лекувате, Божии хора сте. Може и от него даже да направите нещо.
— Сигурен ли си, Лазаре? Вярно че е хилавичък, ама чак пък за нищо да не става… Разбирам те, де. — Отецът също беше едър, но тате беше два пъти колкото него. Ако не и отгоре. — Не искаш да ти срами рода?
Тате премига и се изчерви:
— Батковците му са като канари, възрастните ги гледат отдолу нагоре. А той е за смях на всички…
— Ами! — обадих се аз. — На кого се смяха в кръчмата, като ми обясняваше за бебетата… — И отскочих по-надалече от шамара. Точно навреме.
— А, да, и само пита! Задава разни глупави въпроси, та едвам го издържат хората! Преди месец беше питал отец Самуил — абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре! А пък преди…
— Добре, добре, разбрах — прекъсна го отец Никодим. — Даваш го за послушник — взимам го. Напоследък рядко идват послушници, манастирът стои празен. Еретично племе! Преди месец хванали в Кирчево ханджията — направил механизъм да му върти пилетата над жарта! И отец Борис му отсъдил само двайсет тояги на голо. Аз да съм им там… Папищаши ниедни! Ако продължаваш да ги галиш меко, и електри… електричество ще поискат!
Тате се присви под скверната дума.
— Така, така, отче! Да му вземат къщата, и да го изгонят от селото, за урок на другите. Може и да го анатемосат даже. Както са тръгнали, ще поискат и… и… Абе, още някоя ерес. Когато Христос е ходил по земята, такива глупости имало ли е? Всичките до един да ги…
— Добре, добре, Лазаре. Знам, че почиташ Бога. Тръгвай обаче по-бързо, че вече се стъмва, а наоколо пак са се завъртяли самодиви. Видял ги е преди две седмици брат Стефан от Попово, като ходил да разчиства пътеката през Елин проход. Беше ни жив, ни умрял от страх. Добре, че е носил трепетликов кръст, та не са посмели да го доближат.
— А нещо наоколо урочасали ли са? — настръхна тате.
— Има разболели се крави из околните села, все от последните дни. Един дървар за малко не бил затиснат от дърво в гората. И други, по-дребни работи. Утре протоигуменът ще служи очистителна служба.
Двамата набързо си стиснаха ръцете, тате скочи в каруцата и я подкара обратно по пътя. Отец Никодим погледа малко след него, след това се обърна към мен:
— Как се казваш?
— Петър.
— Аз ще съм ти наставник тук. На колко години си?
— На девет… — Изпъчих се и си повдигнах потурките, но май отецът пак не ми повярва. — Ама наистина! Честен кръст, отче!
— Даа, дребничък си… Какво ти е обяснявал баща ти за бебетата?
— Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.
— И какво?
— И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите мъже в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах, и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. Той помисли и каза, че това не е вярно, и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих, и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея…
— Аха, ясно. — Отец Никодим помръкна. — Кой ти е казал тия неща?
— Кои?
— Да разпитваш защо децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И защо ако тате не знае, мама трябва да знае откъде си се взел.
— Ами то си е ясно. Всичките ми братя и сестри са все едно гледаш тате и мама, ама по-малки. Чудя се мама като малка дали е била сополива като Божка… — Усетих се как ме гледа отецът. — А, не, не се чудя много… А пък защо да питаме мама откъде съм се взел — ами те с тате са най-старите в къщи, те трябва да знаят всичко. Няма как да не знаят откъде съм, нали? А ако тате не знае, кой друг освен мама?…
— Уфф… И баща ти те напляска?
— А, не можа да ме стигне. Сетих се, че в двора имаме една млада топола, по която тате не смее да се качва, и докато той стане и заобиколи масите… Мама беше страшно изненадана колко бързо се върнахме двамата. И много доволна. После ме подпитваше как съм го уговорил така бързо, ама като й разказах, нещо се понамуси. Не разбрах защо.
— Ясно. Разбрах всичко. — Отецът ме побутна да прекрача през портата, и махна с ръка към манастирския двор. — Като гледаш манастира, как ти се струва?
Заоглеждах двора смаяно. Беше не знам колко пъти по-голям и от най-големия селски двор, който съм виждал — поне по пет-шест пъти по сто крачки дълъг и широк. Оградата беше от непечени кирпичи, висока повече от човешки бой, варосана и покрита с керемиди. Портата беше от дъбови дъски, дебели по три пръста, и през нея можеха да се разминат спокойно две каруци, натоварени със сено.
Отвътре покрай оградата се редяха различни бараки и навеси — свинарници, конюшни, хамбари, работилници… Доста изглеждаха позапуснати, имаше дори няколко рухнали. Няколко монаси тъкмо разчистваха развалините на една от тях, и като видяха, че отец Никодим ги гледа, се позабързаха малко.
Ама истински интересното беше манастирът насред двора. Целият от червени печени тухли, с мънички прозорчета по стените… и огромен!
Даже като го гледах, не можех да повярвам, че може да има толкова голяма сграда. Владишката епархия, в Широкопол, е на два ката, и е широка и дълга колкото поне пет нормални селски къщи. Манастирът обаче беше къде на четири, къде на пет, на някои места дори на шест ката; няколко кули стърчаха още по-високо. На ширина пък беше още по-грамаден — черквата в средата му беше поне колкото тая в Широкопол, а той я обхващаше от три страни, и оставаха поне по десет разтега отвсякъде около нея свободно място. Направо не можех да повярвам на очите си.
— Е, Петърчо? Какво ще кажеш?
— Дяволски е интересен!
Отец Никодим внезапно се пресегна, хвана ме за ухото и го изви силно.
— Ти чуваш ли се какво приказваш, бе?
— Оооох, боли! Нещо лошо ли казах?
— „Дяволски“ е лоша дума. Кажеш ли го още веднъж, ще има бой с пръчка. Разбра ли?
— Да, отче.
