— Тръгвай тогава с мен, да ти покажа килията ти.
— Прав си, Петърчо. Най-големият манастир в Митрополията е, и един от най-големите в цялата Патриаршия — разказваше отец Никодим, докато вървяхме по коридори, стълбища, проходи, пак коридори, стълбища, проходи, и пак… — Започнат е триста и петнайсет години след Преселението, и е строен седемдесет и две години. Цялата Митрополия е давала доброволно по един месец труд годишно за съграждането му, всичките тези години — а като са се заселили първите монаси, са работили само по строежа. И е пристрояван после и досега. Някога тук са живели почти две хиляди монаси, и е трябвало да се молят в манастирската черква на смени…
Чудех се какво ли ще да е било тогава. Сигурно с по-малко паяжини наоколо — ако не друго, поне монасите ще да са ги обирали, докато са се провирали един покрай друг в блъсканицата. И с по-малко плесен и мухъл по тухлите, пак затова. Е, поне в долната половина на коридорите — на повечето места сводовете се извисяваха над два човешки боя. Само че колкото повече вървяхме, толкова повече си мислех, че две хиляди сигурно е страшно много хора, ама нищо чудно хич да не са били натясно. Коридорите, проходите и стълбищата като че ли нямаха край. Ту се качвахме, ту слизахме. Много скоро съвсем изгубих посоката.
— А сега сме стотина души всичко, с все обикновените братя и послушниците — продължаваше умислено отецът. — Понякога си мисля, че и ние сме тръгнали по пътя на Сатаната като всички други… Слава на Бога, че не е отвърнал лице от нас. Онзи ден бяха докарали едно сакато момче, да се помоли пред иконата на Богородица. Родителите му щяха да припаднат, като видяха чудото.
— Какво му е било?
— Беше без един крак. И както се молеше… Ще видиш сам. Честичко идват да се лекуват. И после пак тръгват да вършат грехове, проклетниците!… Ето килията ти — отвори отецът една дебела дървена врата. — Доскоро беше на Димо, ама той вече се готви за монах, така че слезе на първия кат, при останалите.
Килията беше три на пет крачки. На пода имаше сламеник, покрит с дебела кафява черга. Светилниче висеше на забит между тухлите на стената пирон. И това беше всичко в нея.
На малкото прозорче имаше дървен капак, широко отворен. Надигнах се на пръсти и погледнах навън. Пред очите ми беше куполът на черквата.
— Тук май сме на доста високо?
— На последния кат.
— За да сме по-близо до Бога ли?
— И затова — ухили се отецът.
— А истинските монаси защо са долу на първия кат? За да са по-надалече от Него ли?
Усмивката му изчезна като прерязана. Май пак бях попитал нещо, дето не е хубаво.
— Трябва да се научиш да си сам, далече от другите. Хем ще имаш време да мислиш за Бога, хем няма да досаждаш.
— А как да намеря пътя додолу? Вече забравих откъде сме минали. Няма ли някакви по-преки проходи или стълбища? Или поне прозорци във всичките? В половината нямаше никаква светлина.
— По-трудно за тялото — по-добре за душата! Манастирът нарочно е строен така. Който иска прави и лесни пътища, ей му света отвънка. И с ума е същото. Умът и тялото трябва да отстъпят, за да излезе напред душата. — Отец Никодим хвърли поглед през прозореца и се замисли.
Аз също.
— Отче, а ако тялото отстъпи много назад, а душата излезе много напред, дали няма да се разделят?
— Какво? — настръхна отецът.
— А, нищо, нищо. — Ухото още ме болеше.
Наставникът ми ме изгледа подозрително, но се сдържа.
— Не се бой. Ще драсна една линия оттук до главната зала, да не се губиш отначало. Носи си светилничето, да я виждаш и в тъмните места. — Отецът измъкна от ръкава на расото си парче креда. — Идвай сега да ти подберем расо… Или я по-добре остави. Като за тебе надали ще се намери готово, а като си спомня какво уши навремето брат Харалампий на Димо — не смеехме да го пратим извън манастира, да не помислят хората, че идват циркаджии…
Отвън се чуха глухи удари.
— Я, клепалото! Кога стана време за вечеря? Да слизаме.
В манастира се оказа дяво… така де, ангелски скучно. Особено след като понаучих коридорите и стълбищата, и вече не се губех. (Дотогава се случваше понякога хич да не ми е скучно. Каквито са дебели стените, никой не те чува, ако ще да се скъсаш да крещиш.) По цял ден все преповтаряне на молитви, канони, требници, евангелия и свети писания. Научих се да чета, почнах да прописвам и да смятам. Нямаше обаче с кого да си играя.
Бяхме само трима послушници, и другите двама не ставаха за игра. Димо беше пет години по-голям от мен, все ме гледаше отгоре надолу и не се интересуваше от нищо освен от светите писания — сигурно се мислеше вече за готов монах. Пуяк такъв!… Георги беше глухоням и слабоумен — едва се справяше с лъжицата, и гледаше и без нея да минава, ако има как с ръце, па и направо с уста. Изглеждаше на възрастта на Димо, или малко повече, но отец Никодим ми каза, че сигурно е доста по-голям, че като дошъл в манастира преди десет години, си бил пак такъв, и че незлобивите от Господа често са така. За поука на тези, дето искали вечна младост.
И килията ми беше далече от другите. Чуваше се само като биеха клепалото за молитва или храна. А, и веднъж когато брат Йоан, дърводелецът, се уцели по пръста с големия чук — ама това за три месеца стана само веднъж. (То че не ставаше често е ясно и без казване, де, иначе нямаше да е дърводелец.)
Дните бяха все едни и същи. Интересно ставаше единствено като се чуеше, че някъде в Митрополията са се завъртели самодиви или караконджоли — по цял ден всички в манастира го обсъждаха. Появяха ли се в някоя околия, манастирът в нея служеше очистителна служба. Избягваха оттам и пак се появяваха другаде. Веднъж се появиха и в нашата, и протоигуменът и още един монах ходиха да служат служба заедно със селския свещеник. Върнаха се чак на другия ден, и разказваха какво е станало — ама не ме пуснаха да слушам, малък съм бил! Оревах света, ама не помогна. Колко ли интересно ще да е било!…
И оттогава си замечтах да видя самодиви или караконджоли. Напразно — почти не ме пускаха да излизам от манастира, а те пък все не идваха наблизо. Накъм село също не бяха минавали, откак се помня. Чудех се дали да не разпитам за тях отец Никодим, ама той редовно ми се караше, че не чета достатъчно житиета — сигурно щеше да ми отвърне, че в тях пише. Пък кой ти ще търси в толкова житиета и свети книги?…
— Какво са самодивите? И как изглеждат? — попитах един ден отец Геласий, старшият преписвач на манастира, и съответно сигурно и най-начетеният от всички монаси. Беше излязъл да се погрее на слънце след неделния обяд, така че с удоволствие заразказва:
— Духове, Петърчо. Призраци. Като жени, бели и облечени в бели дрехи, като булки на сватба. Ходят само нощем, и светят в мрака. И са, тъй да се рече, като прозрачни — виждаш през тях. Танцуват вещерски танци из горите, или по запуснати и изоставени места. И правят магии — разболяват добитъка, урочасват хората или вещите, носят нещастие. Всякакви лоши неща.
— А откъде се взимат? И тях ли щъркели ги носят, като нас? Или май по-скоро гарвани?
— Дяволът ги е създал.
— Как така ги е създал? Нали само Господ можеше да създава?
Отец Геласий сплете пръсти над обширното си благоутробие и ме изгледа строго:
— Така пише в старите писания. Дето са ги писали най-мъдрите светци.
— А те как са го научили? — любопитствах аз. — Били са на гости на дявола, и са го гледали как ги създава ли? Или са слизали тайно в ада? И как са ги пуснали там, като са били светци? Имали са приятели между дяволите ли?
Отец Геласий изсумтя нещо неопределено и ме погледна ядно. Реших, че е по-добре да не го питам за това. Тате или отец Никодим се ядосваха здравата, като заразпитвах какво откъде идва и защо е. Особено като уцеля нещо, дето не е редно да се пита. Ама как да знам кое не е редно, без да съм питал?
