— А няма ли някой път самодиви да дойдат при манастира, да ги видя?
— Не. Силите адови никога не доближават свещени места. Гони ги могъществото Божие. И в села рядко влизат, заради черквите — страх ги е от свети неща, не могат да ги доближат. И от Божието име ги е страх, най-много от всичко — изгаря ги като огън, не могат да го произнесат, бягат от него, като от смъртта си… А влязат ли в някое село, веднага тичат или игуменът на манастира, или протоигуменът, заедно с някой от старшите монаси, и служат служба в съслужение с местния свещеник. И ги прогонват оттам, за много години занапред. Ако пък е извън село, може и само някой монах да отиде.
— А защо после пак се връщат? Могъществото Божие отслабва с времето, или какво?
— Нали народът из селата върши грехове, малко по малко натрупаното благословение от службите си отива под тежестта им. Затова и се налага да служат служба по-старши свещеници, те повече са служили на Бога, и повече сила Божия има в тях.
— А ти виждал ли си самодиви?
— Да, два пъти. Единият път преди повече от двайсет години, в гората, близо до пътя през Елин проход. Точно където ги видя преди няколко месеца брат Стефан от Попово. Само ги мярнах отдалече, четири или пет. Другият път беше преди три години, когато се бяха завъдили в Мъртвилото — знаеш го, изоставеното село в Кривия дол. Мен тогава изпратиха да ги прогоня, сам. Тогава ги видях от няма десет разтега — шест, все млади и красиви, въртяха дяволско хоро на мегдана. Сърцето ми щеше да изпадне от ужас, ама се сетих да размахам кръста и да викам силно „Господи, помог…“, тоест, „Господи, прогони ги!“. Забелязаха ме, и като видяха кръста и чуха името Божие, запищяха и се разбягаха.
— А защо са красиви, като вършат лоши неща? И защо са били там?
— Така привличат мъжете, и ги съблазняват за грехове. Отклоняват ги от пътя Божи. И се явяват, където са сторени грехове. Знаеш защо опустя Мъртвилото година преди това — заради оня луд, дето изби една нощ половината село. Другите хора избягаха от мястото. Даже след като го осветих, на другия ден след като изгоних самодивите, пак никой не щя да се върне.
— А на теб защо са ти се явили? Ти…
— Затваряй си устата, сополанко такъв! Аз бях там заради тях, не те заради мен!
— Извинявай, отче Геласие. Грешна дума рекох. — Обидил го бях незаслужено, без да искам. Позасрамих се, но ми беше интересно. — А как привличат мъжете за лоши неща? Насила ли ги карат? Или ги заплашват?
— Лъжат ги. Обещават им неща, дето няма как да станат. Като пораснеш малко, ще разбереш… А пък караконджолите са мъже. Също ходят нощем, черни са като дяволи, и като тях имат опашки и копита. Не са духове — могат да се пипнат, но трудно се раняват. Трябва сребро или трепетлика. И не съм чул някой да е успял да ги убие. Всъщност и да ги рани или пипне, де, но казват, че можело. И ги виждат от време на време.
— И те ли правят магии?
— Рядко. Обикновено действат направо. Ще ти разплетат плета, да ти избяга добитъкът, или ще ти удушат най-добрата кокошка, или ще наплашат до смърт я теб, я жена ти, я децата… Преди години веднъж бяха подрязали на един селянин от Богданово осите на каруцата — излязъл за сено, и като друснала на първата дупка, дотам. С очите си го видях. Лоша работа.
— Добре, а не може ли да ги хване човек? Хайде, караконджолът сигурно е силен. И сигурно хапе. Ама самодивата, като е жена, може да не може да се отскубне.
— Как ще я хванеш? Тя е призрак, ръцете ти минават през нея. Нито можеш да я вържеш с нещо, нито да я затвориш някъде. Пък и за какво ти е? — Отец Геласий ме изгледа подозрително. — И от мен да знаеш, не разпитвай много за самодиви и караконджоли. Това са лоши думи.
Защо ли като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат?
Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджол, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.
Есента вече отминаваше, започнаха Великите пости. Монасите бяха свикнали, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И очите ми често отскачаха към тавана на зимника, под който на дълги пръти се сушаха прясно натъпканите суджуци.
Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо — кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? И реших — когато всички заспят, ще се промъкна и ще си открадна един суджук. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън, ама… изкуших се. Като си помисля, сигурно да стоиш гладен също е грях. Щом монасите толкова внимават да не изпуснат някое ядене… И колкото повече огладнявах, толкова по-голям ми изглеждаше грехът.
Падна доста промъкване и катерене (а и треперене), но накрая се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих плътно вратата и задъвках лакомо. Когато обаче преглътнах и последното парче и прекрачих към сламеника, се смръзнах.
Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но около него се очертаваше сянката ми — значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.
Исках да изпищя от ужас, но не можех. Пред мен стоеше момиченце, колкото мен. Бяло, в бели дрехи. Като на булка на сватба. И вратата отзад прозираше през него. И ме гледаше.
Бях като вкаменен от страх — можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше, че сигурно ми е пратена за наказание, дето си мечтаех да хвана самодива. Пък може и заради суджука да беше.
Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.
— Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? — попита тя.
— Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…
— Това ли била? Мислех, че е нещо за господ и небето.
— Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?
— Да. И „небето“.
— Ама не трябва ли като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? — Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Или и монасите имаха някакви, и моят само се беше прибавил отгоре?
Момичето се сепна.
— Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?
— То… с разрешение ли става?
— Ами аз по принцип съм тук без разрешение.
— Много ясно. — Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. — Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? — Добре поне, че не беше караконджол. Че надали щях да се окопитя толкоз бързо.
Момичето ме изгледа продължително, след това прихна да се смее.
— Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да ви посещавам. Но реших да дойда тайно.
— Иначе майка ти ли трябва да те пусне? — Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора — както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не доближаваме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.
— И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено, и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Разбираш?
— Аха. Естествено.
Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Едно обаче разбрах — че има баща, и той работи нощем. Ясна работа.
— На колко години си?
— На осем. А ти?
— На девет.
