Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска преди Кирил да е навършил година; майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството, и да се грижи за сина си достатъчно. Разболява се, когато той е на шестнайсет години, и умира година по-късно.
Още като дете той попада в лоша компания, учи се зле, и напуска училище преди да завърши средно образование. Известно време работи груба физическа работа тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща на работа при наркодилъри, подмамен от заплащането, като „охранител“. По това време той е вече зрял, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и на практика напълно безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е като личност, и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би бил извънредно талантлив актьор). Никога не спира да се учи; продължавал е да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните, и старателно се учи на този „занаят“. Притежава остър, бърз и изобретателен ум.
Първата задача, с която е натоварен, е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“, но знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща защо е натоварен с тази работа, а и какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и е здравата уплашен. Измисля си стомашна криза, разиграва доста убедителна сцена пред „колегите“ си от групата, и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после участието му срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара, без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.
В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие къде ли не, работи нелегално и трепери от всеки шум наоколо. В един момент случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава съвсем случайно, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за мисионери, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, че им е пречил. Заявява, че е много дълбоко вярващ и богобоязлив (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо), и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.
Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!), и след два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)
Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и докопване до власт. Старателно се преструва на добре зомбиран, и успешно прави кариера в йерархията им — за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетаните в него агресивна набожност със здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не: промитите мозъци рядко са адекватни).
Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват, и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой (вече като Димитър Христов) е депортиран обратно в България най-позорно. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (колкото пари на сектата е успял да докопа, преди да го арестуват).
Като практичен човек, той бутва рушвети тук-таме, и легализира новата си самоличност. Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети и ново актьорство го сдобиват с черковен сан, името Йосиф, и работа като свещеник в малка софийска черквичка.
Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са практични хора, и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това — и той се замисля какво да направи, за да концентриря влияние зад себе си.
Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат предимно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.
На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която като финансови възможности е неговият елит, а като човешки качества — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.
След две години старателно доизучаване на социално инженерство, и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“), и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора. И проповядва нуждата от фундаменталистка православна държава, която да лиши от права не-хората, както им се полага.
Отначало последователите му са доста, и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента, и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано от нея чрез медиите. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…
Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората от нея прекарват все повече време сред „свои“, и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.
Йосиф продължава да се бори за власт и влияние, и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех, и макар да не става кой знае колко могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството, и изчиства и подрежда философията си доста добре. В един момент, когато Безтелесните съобщават за решението си за Преселението, и за възможността за подаване на проекти за светове, той решава да се свърже тайно с тях, и да действа.
Свързването не минава гладко и лесно. Отначало изобщо му е отказано да подаде проект. Хитрецът обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори правото да подаде проект.
Официалният мотив Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен, и не би издържал повече от две-три столетия. (На Йосиф от това не му пука особено, нали няма да живее толкова дълго — но се налага да се прави на загрижен пред тях. Не че и те му вярват, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта; той поставя условия, и успява да се пребори за някои… е, поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.
Всичките контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което те се налага да направят — и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал… Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години.
Пристигнал веднъж на Ортодокс, Йосиф се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор — а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.
Доста скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал.
