децата си живеем. — Беят се усмихна и също се загледа в колелцето.
Бенковски се сепна. Странното в очите му изчезна, и отново просветна пламъкът:
— Може и така да е, Мурад бей. Може тогава мирът и задружието да струват много повече от свободата — особено ако народът ми е свободен вече. А може би тогава ще да се обясняват и теглят тези неща със сметки примерно, или по друг някакъв учен начин. — Той се усмихна дяволито.
Колелцето дим бавно потегли към свещта и очертанията му се заразмиваха леко.
— Казваш, че ще е грешно тогава да се дават отговори, дето са верни сега — продължи Бенковски. — Нали, Мурад бей?
Беят мълчеше. Лицето му беше напълно безизразно.
— Значи пък сега е грешно да се дават отговори, дето ще са верни тогава. Значи всяко време има своите отговори. Така ли е?
Последва кратко мълчание. Накрая Мурад бей попита:
— Е, и?
— Ами ако ще има тогава изпити, както ти ги казваш, и учителите ще искат верните за тогава отговори, нека не карат децата да се обличат като нас и да се правят, че сме ние, и че е сега. Нека го правят, ако искат верният за сега отговор — а той е моят… Времето ми тук свърши. Прощавай.
Единият край на колелцето дим се разкъса, пламъкът на свещта го всмукна и то се изгуби без следа.
Мурад бей наведе глава. Когато отново я вдигна, Бенковски беше изчезнал — без нито звук, без да скръцне вратата, сякаш се беше разтопил в мрака. Сякаш никога не го беше имало.
Беят се пресегна и угаси свещта.
Информация за текста
© 2001 Григор Гачев
Източник: [[http://gatchev.info/stories/stories_bg.html|gatchev.info]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/316]
Последна редакция: 2010-07-09 14:18:41
