Беят се наведе и измъкна под масата голяма пръстена паница. Беше пълна с парчета от големи цигански пирони, насечени сякаш със старовремска бойна секира.
— Преди един сахат Радко ковача ми го показа какво може… Армаган ти е, от Радко. Нож като за теб.
Бенковски уви ножа в парцала и го прибра в пояса си.
— Благодаря. Само затова ли ме викна? Или за още нещо?
— Като гледам, май и даскала по география ти е отказал? Не го виждам да се занимава с друго освен с школото.
— Врели-некипели — преля горчилката на Бенковски. — Колко милиона сме били ние, па колко Турция, какво оръжие, каква огнева мощ, па политически ситуации, па Бисмарк и Франция, и Елзас и Лотарингия… Какво общо имаха те пък с нас, не можах да разбера.
— А иначе е много запален по свободата на България, нали? Само дето чака някой да дойде да я донесе на тепсия. Не вярва, че можете и сами… А дали е нужно, не се и замисля. А?
Бенковски мълчеше.
— А ти замисляш ли се, Бенковски ефенди?
— Казал съм вече какво мисля.
— А условието ми помниш ли? Като събереш армията си, да дойдеш и да ми кажеш що за хора са. И ще построите ли с тях чистата и свята република. Ако не можеш да намериш повече хора, казвай.
Последва дълго мълчание. Накрая Мурад бей се смили:
— Няма да можеш, Бенковски ефенди. Нито с Гьоре Бъчвата, нито с Кючук Стояна, нито с други като тях. Със Станковото момче може и да можеш, ама то още е на седемнайсет, няма да успее да се опази от ножовете на Кючук Стояновци. А и да порасне, пак няма да може — трябва да стане като тях. Нито пък ти ще можеш да стоиш ден и нощ до него, да го пазиш… Прав ли съм?
Бенковски продължи да мълчи.
— Мислиш, че и другите са като теб, Бенковски ефенди, но не е вярно. Видял ли си един друг такъв, дето да живее и диша за свободата, и да е готов на парчета да го режат за нея? Да вярва така, че нищо да не може да го отклони, като теб? И като ходи по улицата с голи ръце, султанският аскер да бяга да се крие от него? Единствен си. На всички други интереса е да добруват както са си сега. Не ти ли го обясни Кириак Стефчовия за четирите сахатя, докато си хортувахте?
Бенковски наведе глава.
— Виждам, че ти го е обяснил, и че си го разбрал. Сега разбери нещо от мен. Опитваш се да насилиш другите да приемат твоето, защото мислиш, че то е по-добро за тях. Но те искат друго, свое — и ще са щастливи с него. Твоето няма да разберат. И да намериш начин да им го дадеш, ще те ругаят и проклинат за него.
Мислиш, че българите са като теб — но те са като Кириака Стефчов, като хаджи Иванчо Карагьозоолу, като даскала по география и като Радко ковача. Различни иначе, но в едно еднакви — искат да са добре, а не да са свободни, и да получават даром. И бръкнеш ли в интереса им, те предават без колебание — и охотно ще се убеждават сами себе си, че и един друг, че са прави. Че са нямали как иначе, и че така е трябвало.
Това са хората, за чиято свобода се бориш. Не е ли време да приемеш, че не са като теб? И че ако искаш да са щастливи, трябва да им дадеш каквото те искат, а не каквото ти искаш?
Време ти е пак да избираш. Не между идеали на книга, а в живота. Между това да помагаш за доброто на хората си, каквото те го искат — и това да направиш каквото можеш, с каквито хора имаш, каквото реално ще се получи. Решавай сам какво ще е то — и избирай.
Много чибуци изпуши Мурад. Навън притъмня напълно. Беят стана, запали свещта на масата и отново седна търпеливо. По едно време Бенковски вдигна глава и погледна Мурада право в очите.
— Избрах.
— Думай.
— Оставам на своето.
Мурад се опули.
— Не го вярвам, Бенковски ефенди! Не искаш ли доброто на хората си?
— Искам го. Докато с теб говорим, моите хора страдат. По законите пише всичко, но как е в живота? Съдят си ги като роби.
— Не си прав! — едва се сдържа Мурад. — Някога някого да съм отсъдил несправедливо? Теб например? Или който и да е друг?
— Хе-хе — ухили се Бенковски, и Мурад изтръпна. В тая усмивка нямаше и капка веселие или радост. — Бил съм единствен, казваш. А като тебе колко са, Мурад бей — да съдят справедливо и без да гледат кой какъв е? Аз не съм срещал друг като мен, прав си. А ти друг като тебе срещал ли си, за сигурно три пъти повече години?
Беят се умълча за миг. После тръсна глава:
— И да не съм, Бенковски ефенди, това нищо не променя. Твоите хора мислят както ти казах. Предпочитат мира, спокойствието, лесното, келепира — дори ако ще ги унижават. И утре ще са още по- такива — ще уважават тарикатите, а свестните ще считат за луди. И да им дадеш свободата даром, официално ще те почитат, а на маса ще говорят как си бил всъщност просто разбойник, ама уцелил келепира да си остави името. И ще го повтарят, за да не ги е срам от себе си. Така ще мисли народът ти утре!… Прощавай, че ти го казвам — лоши думи са. Ала ако не са верни, стани и ме заплюй!
Бенковски отново размисля дълго. Но когато проговори, в очите му отново гореше старият огън.
— Верни са, Мурад бей. Може и наистина народът ми така да мисли утре. Но аз живея днес, и се боря днес. Не ме е грижа за какъв ще ме мислят правнуците, и дали ще ги е срам от себе си. Искам да не ме е срам мен, сега. Нека за утре мислят които ще живеят утре.
— Не ми се сърди, че ти го казвам, Бенковски ефенди — ала съм по-мъдър от теб. Потомците ти няма да се радват на свободата ти. Станат ли те свободни, и остане ли велика Империята, утре ще завиждат на нас, турците, и ще те проклинат за погубения келепир и благ живот. Такива като теб повече няма да има.
— Мъдър си, Мурад бей — ала нещо не си разбрал. Плюем ли по свестните, значи ни е срам от себе си. А докато можем да ни е срам от себе си, ще има и такива като мен. И останалите ще ни смятат за разбойници и престъпници, и ще ни ругаят, за да заглушат срама си — но винаги ще ни има… Време е да тръгвам. Сполай ти за справедливостта.
Мурад бей се надигна и го задържа за ръкава.
— Една последна дума, Бенковски ефенди! Сядай малко.
Бенковски въздъхна и седна отново на столчето.
— Представи си как след сто или хиляда години внуците ни ще се учат на това кое е по-ценно — Беят разтвори ръце усмихнато. — И нищо чудно да го учат заедно, едни до други — българи и турци. Не вярвам да им го набиват в главите насила, туй всеки трябва да разбере сам. Може би ще ги оставят да го разберат в спор, като ние двамата. Или пък спорът да е препитването им — научили ли са си урока.
— И какво?
Мурад бей дръпна от чибука и пусна колелце дим над масата, към свещта. То заплува към нея, но спря малко преди да я достигне.
— Ами представи си, да кажем, че им поръчат да играят като артисти в театро. Примерно нашия спор да разиграват, за да видят кой е по-прав в него. Един да бъде бунтовникът, друг — беят. Или пък даскалът им да играе с тях, и той да вземе едната от ролите, и така да ги препитва. Може даже да им дадат дрехи като нашите да облекат, че да забравят за мъничко кои са, и да се чувстват, все едно са наистина ние двамата, и е сега… И още може да им дадат — бунтовникът да е по юнак от всеки друг, а беят — мъдрец, да се види юнащината ли е по-мъдра, или мъдростта по-юначна. А?
Колелцето дим продължаваше да виси над масата, на педя от свещта, без да се разсейва или стапя. Бенковски го гледаше като омагьосан, и в погледа му бавно изплуваше нещо странно.
— Как мислиш, Бенковски ефенди, какъв ли ще е изходът от спора им? Или, ако е изпит, кой ли ще да е правият отговор? След толкова време хората ти или ще са се освободили, или ще са се примирили. И така, и инак свобода няма да им трябва. Има ли как тогава твоят път да е верният тогава? А пък уж всички за
