Григор Гачев
Случаят Бенковски
Пламъчето пропука за миг, докато обгърне фитила на свещта. След това мъждивата й светлина се отрази в огледалото и освети лицето срещу него.
Набръчкано лице на старец, много видял и узнал, и още в силата на ума си. Побеляла дълга брада. Червен фес с дълъг пискюл, чиста риза, везан елек. И пронизващ, изпитателен и открит поглед.
Мурад бей доволно изгледа отражението си. Друг може и да би искал да изглежда по-млад или красив, но не и той. Човек има каквото му е нужно за туй, що му е отредено да стори, казват мъдреците.
Отдавна вече се бе стъмнило, време беше да си почива. Утрешният ден го очакваше.
Уважаван човек беше Мурад бей. Минеше ли по улиците, мало и голямо поклон правеше и евет думаше. И плевенският паша неведнъж му бе идвал на гости, и търновският. И често-често идваха богати и уважавани хора отдругаде да го почетат.
Не че имаше голяма власт Мурад — бей да си в забутано старопланинско градче не е кой знае какво. Не че беше богат — дори гяурите чорбаджии биха го купили целия, без да се охарчат твърде. Не че беше и родовит — туй пък най-малко от всичко. Син беше на местен онбашия, и повече от командир на рота аскери не му се полагаше да бъде.
А защото беше умен и мъдър като никой друг. Нямаше за него тайна и у най-прикрития. И най-тежки спорове, дето на живот и смърт изглеждат, уреждаше Мурад бей без затруднение. Речеше ли нещо, като дялан камък пасваше — тръгнеш ли да го местиш, за резил ставаш. И дума да е дал, а да се е отметнал, никой не помнеше. Затуй и пашата честичко му гостуваше, и пътници го посещаваха, и българите снемаха фесове, кога го видеха. Затуй и бей беше станал, без ни от род да е, ни в бой да се е прославил. Ако му дадеше Аллах години, и паша би станал. Затуй и остана градчето мирно по време на големите бунтове на раята по Панагюрско и Белочерковско, дето с аскер ги потушаваха преди няма месец.
Навън беше горещ следобед, та Мурад бей беше седнал на хлад в източната стая на конака. Внезапно вратата й се отвори и две заптиета вкараха вътре пъстроок перчемлия с вързани ръце.
— Избягал бунтовник хванахме, беим. — обади се бимбашията от вратата. — Носеше го реката, и беше несвестен, та Фикри онбашият го закачи с един чепат прът и го изтегли. Когато го свестихме и видя кои сме, измъкна ми ятагана и се опита да ни съсече. Добре, че беше омаломощен, та го удържахме. Да го водим ли в Плевен, че да го обесят, или ти ще го съдиш?
Мурад бей бързо остави чибука.
— Сакън, да не сте посмели да го водите! Пашата е добър правоверен и слуга на султана, ала малко ревностен си пада. Така и преди три години, като хванаха оня Джингиби — веднага го прати в София, и там го обесиха. Ако ми го беше дал да си поговорим, че да го убедя да кротува, такъв шпионин щеше да стане от него, дето по цялата султанска земя няма. А тъй опропастиха талантливия човек… — Мурад стана и взе ятагана от стената. — Излезте сега и ни оставете сами.
Когато аскерите затвориха вратата, Мурад бей я залости отвътре. След това отиде до бунтовника и преряза с ятагана въжетата му. Пленникът беше така изненадан, че не понечи да го нападне.
— Сядай, че да си поговорим — побутна беят към него ниско столче. — Аз съм Мурад бей. Чувал ли си за мен?
— Да. — Очите на бунтовника бързо обшариха стаята. Нямаше накъде да бяга — и вратата, и прозорецът водеха право към стражата, а единственото оръжие наоколо беше в ръцете на бея.
— Тогава знаеш, че държа на думата си. Чуй я сега: ако си поговорим като хора, без да се опитваш да бягаш, ще те пусна, когато свършим. Ще те пусна свободен, ако ще пашата да ме обеси за това. Разбра ли?
— Разбрах — отвърна изненадано другият.
— Да почваме тогава. — Мурад бей остави ятагана настрани. — Сядай де! Аз си казах името, твой ред e. Как те викат?
Перчемлията седна и подпря глава с ръце.
— Георги. Георги… Бенковски.
— Как попадна в реката?… Бягал ли си от някого? От аскера, дето разори разбунените села? Сам ли беше?… Както ме гледаш, май не. Не се безпокой, няма да искам да си предадеш хората. Сигурно и те са скочили с теб в реката, и са се удавили — дотук доплава само ти.
— Защо ме разпитваш? Какво искаш?
— Да разбера защо се бунтувате. Защо не се опитате да си вземете своето без кръв и оръжие.
Лицето на перчемлията се изкриви в гримаса.
— Точно ти ли ме питаш за това? Все едно не знаеш, че страдаме всеки ден от вас? Че не можем да издумаме дума срещу султана? Че който се опита да си пази своето, пада от ятаган? Че вие, турците, ни имате за животни? Че… Бенковски се задави и повърна на пода локва вода.
Мурад бей се направи, че нищо не е станало.
— Че ако си имате собствена държава, ще можете ли да издумате нещо срещу нея и срещу вашия султан? Коя държава оставя нещата яваш-яваш?
— Ние с нашата държава ще сме съгласни, с вашата не сме!
— Че какво повече ще ви даде вашата държава?
— Свобода ще ни даде! Ще сме равни, и всеки ще бъде съден според каквото е сторил!
Мурад бей се усмихна.
— Че кому е отказано да приеме исляма? Направете го, и веднага ставате равни с турците по всичко. Много от вас го сториха, и не се бунят, доволни са. А вие? Сами не щете доброто, пък сте тръгнали да се биете за него. Защо така?
Бенковски настръхна.
— Аз вярата си не давам! И никой християнин няма да я даде! Не я продаваме срещу сребърници!
— Че какво значение има вярата, ефенди, ако децата ти са гладни и голи? Питат ли те от коя вяра си, или искат да ги нахраниш? Какво ще им отговориш — „Ще стоите гладни, защото аз не си сменям вярата, ще живеете като скотове, и всяка измет ще ви тъпче, няма да идете да учите в Стамбул, ще мизерувате докле сте живи.“ Туй ли ще им речеш?
Въстаникът се поукроти. Продължи да пронизва Мурада с поглед, но не отговори.
— А на всичкото отгоре ги пращате на сеч с тая ваша буна! Разбирам — вашият господ така ви повелява, на смърт да отидете, но вярата да не предадете. То и нашият Аллах така е рекъл, ама кой разумен човек ще го стори? Млад си, Бенковски ефенди, затова си горд и буен, така и трябва. Ала иде ти време да погледнеш с очите на разума, а не на сърцето. Не разбираш ли, че друг е начинът да вземете в ръцете си власт и да струвате добро за своя род? Зная, че ти е трудно да приемеш нещата, и не те насилвам. Помисли, и реши сам.
Бенковски наведе глава. Само да не пресоля гювеча, рече си Мурад бей.
— Добре. Не щете да си давате вярата. Искате така да сте равни на нас. Тъй да е, съгласен съм. Но какво направихте с тая буна? Доближихте ли се до равенството?… Сега турци и българи се мразят по-силно отвсякога заради избитите. И ще бъдете тъпкани по-жестоко! Разбирам, че намеренията ти са били добри, Бенковски ефенди. Но погледни що стори! Ще има ли скоро мир между хората? Ако беше тръгнал с добро и молба, щеше пак да направиш хората да са равни. Може би не веднага, но кое хубаво става бързо?
— Мръсна лъжа! Че може ли нещо да се постигне с мир в тая разкапана империя! Кога българите са постигнали нещо, кога са спечелили някакво право? Мурад бей, чувал съм добро за теб, не предполагах, че ще лъжеш!
Очите на бея се окръглиха от учудване.
— Недей така, Бенковски ефенди! Ти си още млад, но аз съм на доста години, изчел съм много стари книжа, и зная какво е било преди! Някога е имало кръвен данък — от всяко семейство неверници по едно мъжко дете за султански еничар. Къде го тоя данък сега? Със сила и буна ли е отменен, или със султански ферман?… Някога са ви обръщали в правата вяра насила, с огън и меч — сега е забранено, пак със султански ферман! Плащали сте преди куп данъци, сега е един повече от тези на правоверните, и той нищо не е. Жените ви не са можели да сложат гердан, мъжете — да се качат на кон, сега правите каквото щете и я се намръщи някой старец турчин, я не. Някога не е можело да се произнесе дума за друга вяра освен
