пометна. Вместо да ми е благодарен, че го вкарах в зандана, да не го убие Радко… Пази се от тоя човек. Мисли си, че света е заради него, и че само той е истински, а пък другите хора са сенки, бостански плашила за правене с тях каквото щеш.
— И кои още съм събрал? — смени темата на разговора Бенковски. — Колко твои хора ме следят?
— Николко. Просто знам кой в града ще е с теб. Тези тримата, и един-двама от по-младите момчета. Май не си говорил още с тях — хубаво, върви ги хвърляй на сеч, щом не ти е жал. Още мома не са целунали… И може би и даскала по география, той е учил в Русията, може и да можеш да го уговориш. Другите няма да тръгнат с теб.
— Сигурен ли си?
Беят стана и залости вратата. След това измъкна от елека си лист жълта хартия и му я подаде. На нея с разкривени букви пишеше:
„Уважаемий наш бей, Мурад, да се тачи името ти и да пребъде добруването ти!
Днеска при мен мина някакъв мъж, представи се като Георги Бенковски. Млад, среден на ръст, пъстроок. Уговаряше ме да подкрепям буна срещу негово величество султана, дано нямат край дните му и щастието му. Заплаши ме, че не дам ли сто жълтици за оръжие и храна, лошо ми се пише, а дам ли ги, като се освободи България, ще се помага за търговията ми с гайтани. И понеже ме беше страх да не ми стори нещо, обещах му ги. Ала вместо да му ги дам, ти пиша — опасен е този човек за султана и империята, прати да го хванат и го вкарай в зандана. Моята търговия с гайтани ще върви по-добре в голяма и велика империя като Османската, а не в малка, па и свободна България.
— Стой спокойно, Бенковски ефенди! — сряза тишината като нож гласът на бея. Беше застанал до прозореца. — Тръгнеш ли да убиваш, няма да те пусна от двора!
— Предател! — изхърка Бенковски. Скочи към вратата, след това казаното стигна до него. Извърна се и впи поглед в Мурад бей.
— Не ме гледай като аслан, а се успокой. И кажи едно сполай, че тоя донос стигна точно до мен. Иначе сега щеше да си в зандана.
— Тоя жив няма да остане! Рано или късно!
— Защо?
— Защото е предател!
— Откъм твоя край на хартията — да. Откъм неговия е човек, който си пази децата и богатството от престъпник. Не го ли разбереш, няма да можеш да го убедиш — а той няма да ти даде пари, ако не те разбира. Другото е изнудване, или пладнешки обир. В името на свободата, справедливостта и равенството…
Бенковски омекна.
— И какво сега? Ще ме осъдиш за обир?
— Нищо не си му взел още, така че няма да те осъдя. Но си помисли — ще направиш ли чистата и свята република с обири? А?
Бенковски мълчеше.
— Пари ли ти трябват? Добре, вземи му ги — но не насила. Убеди го!
— Тоя циция? Този… Леке!
— Леке, ама с пари. Не щеш да говориш с него повече? Намери тогава друг. Или си пробвал, и другите са ти отказвали направо? И затова си стигнал до заплаха — бил е последният богат българин в града?… И сега пари отникъде. Ех, Бенковски ефенди! Аз ли да издържам буната ти?… Имам тук петдесет жълтици, спастрени за черни дни. Ето, вземи ги.
— Дръж си ги! Още не съм стигнал дотам да искам от теб подаяния, за да те свалям! И не ми се подигравай!
Мурад бей сдържа усмивката си.
— Не си виновен ти, Бенковски ефенди. Такива са хората, дето ще им даваш свобода… Добре тогава, ще ти намеря нещо, дето можеш да приемеш. Днес минава оттук едно момче от Бяла черква, Кириак Стефчов го викат, разбира и от политика, и от търговия, и е богат. Ще мине следобеда при мен, ще го задържа докъм вечерта. Ела тогава, ще ви оставя да си поговорите. Няма да ти е лесно, но убедиш ли го, ще имаш злато да въоръжиш цяла армия.
И да я наемеш, добави наум беят.
Бенковски измърмори нещо и излезе. Мурад бей поклати глава, взе доноса и пъхна края му в гърненцето на чибука. Изчака, докато огънят почти докосне пръстите му, и запрати гнусливо догарящото парченце хартия през прозореца.
— Сядай, Бенковски ефенди… Боли ли те раната?
— Нищо, ще мине — намръщи се Бенковски. — Сега вече имаш за какво да ме вкараш в зандана. Защо ме викаш чак след три дни?
Мурад бей се усмихна.
— В зандана се вкарва, когато ти нападнеш с оръжие друг. А Фикри онбашият твърди, че Кючук Стоян е нападнал теб… Как точно се скарахте?
— Я ми кажи, Мурад бей, Радко ковачът издал ли ме е?
— И с него ли си говорил? — присви вежди беят. — Не знаех. Но не вярвам да е тръгнал с теб.
— И аз не повярвах да ме е предал. — пое си въздух Бенковски. — Нищо че наистина ми отказа тогава. Боеше се за дъщеря си.
— Правилно ли се сещам, че Кючук Стоян го е наклеветил пред тебе?… Ти не си му повярвал, и той се е сетил, че знаеш истината за него. И че като си разбрал какъв е, пътят му да стане голям човек е затворен…
— И останалото онбашият ти го е разправил. Откъде го е видял?
— През прозореца на кръчмата. Кючук Стоян те попитал нещо, ти си се навел да ровиш в торбата си, и той те издебнал и те ръгнал в гърба.
— И това ли е видял?
— И не само това. Каза, че си сигурно сам шейтанът, че човек от майка раждан, и току-що наръган в гърба, не може за едно мигване на окото да вземе ножа на изверг като Кючук Стоян и да му среже гърлото като на пиле. А Фикри е видял бая нещо, и окото не го лъже. И аз даже се чудя.
— Не знам. Като че ли някой друг го стори заради мен… Помня ясно само, че онбашият влезе и ме завари с ножа в ръката, над трупа…
Мурад се усмихна.
— Фикри каза също, че не би посмял да ти излезе насреща, ако ще да е с пушка, а ти с голи ръце. Друг път не съм го виждал така да се бои от някого, а неведнъж е водил потери след убийци. Смей се… Бунт може и да не вдигнеш, ама виждам от прозореца, че аскерите гледаха да не са ти на пътя, като идваше.
— Ще ме съдиш ли?
— Ако съдя такива като теб, градът ще потъне в насилвачи.
— Тогава защо ме викна?
Мурад бей взе от масата нещо, увито в парцал, и му го подаде. Бенковски го разви, и на лъчите на слънцето проблесна острието на нож.
— Стояновия? Не… И е чудо. Като бръснач.
— Нащърбен ли е някъде?
— Не, защо?
