правата — сега Гюлханския хатишериф ви дава собствена църква и вяра. Някога сте били роби, всеки е можел да ви убие за развлечение — сега в Хатихумаюна пише черно на бяло, че за почти нищо не могат да ви бутнат. Как да не се е постигнало нищо! Че вие за последните сто — сто и петдесет години извървяхте пътя от последни роби до почти равни на истинския правоверен. Кажи ми, ако не живеехте сега толкова по-свободно отпреди, щяхте ли да можете да се наговорите толкова народ да се буните? Щеше ли изобщо да ви е до това? А?
Бенковски мълчеше.
— Видиш ли? Ако не се бяхте бунили, за двайсетина години щяхте да вземете и останалото.
— Двайсет години, друг път!
— И по-малко, Бенковски ефенди. Знаеш ли кого гласят сега за министър на образованието в Стамбул? Българин. Петко Славейков го викат. Да е министър на образованието и на българи, и на турци — на четири милиона българи и трийсет милиона турци. И да не ми е името Мурад, ако не стане. И за министър на търговията пак българин гласят. И до още две-три години няма да са само те.
— Не вярвам! А и защо да чакаме години, Мурад бей, когато можехме да си вземем нещата още сега? Вярно е, не успяхме. Но ще дойде ден да ни помогнат отвън — я Европата, я Русия.
— И да ви помогнат, ще е за да ви заробят те. И вашият Джингиби го беше разбрал. Никоя империя не дава помощ без изгода. И тогава ще трябва хем да пълните гушите на новите си господари, хем пак да мислите за свобода. А пък при нас вече нещата са напред, и ние имаме изгода да ви направим свободни, за да работите като за себе си. Вярвай ми, истина ти думам.
Бенковски се намръщи.
— Те няма да ни заробят. Ще ни помогнат да си направим собствена държава. Оттам нататък каквото и да ни правят, все ще сме по-добре.
— Дали ще ви дадат собствена държава? И така да стане, ще ви сложат за султан техен човек. Само дето ще се кланяш вече пред руснака или европееца.
— Ама нашата държава няма да е царство, ами чиста и свята република. И това го е казал Левски, ние така му викаме. Всички ще решават какво да се прави, и така ще става само доброто! — Бенковски тържествуваше: за пръв път през словесната схватка май беше поставил противника си натясно.
— Какво от това, Бенковски ефенди? И републиките си избират цар на няколко години. Познай кой ще го избере всъщност. — Мурад бей лесно се нагаждаше към речника на събеседника си. — Виждам по очите ти, че не ми вярваш. Питай някой учен човек от вашите.
Бенковски мълчеше.
— А и република да е, какво ще изберете? Вдигнахте буна в няколко села. А колко стояха мирни? На всяко разбунтувало се има по сто немръднали. Не е ли това избор?
— Защото се боят от вас! Ако я нямаше султанската армия, всички да са се вдигнали като един!
— Не си прав, Бенковски ефенди. Излез и разпитай из града кои са били съгласни с буната ви. Никой няма да се побои да ти каже — знаят, че аз за думи не съдя. Двама-трима младоци да са, и това е всичко. Хора буйни и горди, но още млади и непремислили нещата, като теб. Старите, улегналите, мъдрите хора са против буната. Защото знаят, че каквото поискат, ще го имат много скоро и без нея. И така е от Охрид до Силистрия. Ще наложите ли няколко селца волята си на цялото Българско? Каква ще е тая република?
— Но те са заспали! Просто трябва да се пробудят, и ще се вдигнат заедно с нас.
— Нали пращахте вече и тук разни ми ти апостоли да ги будите — мислиш, че не знам ли? Просто хората са умни и не си запалиха чергата. И сега народа ти там е под ятаган, а тук добрува. Вие ако сте по-щури от добичета, останалите хора не са.
Очите на Бенковски искряха, но той мълчеше.
— Ще ми кажеш, че си готов на всичко за свобода. Добре. Чух ти доводите, и мисля, че по-лесно ще постигнете своето както аз казах, отколкото както вие сте си наумили. Чрез заставането на влиятелни постове и борбата от тях за правата на народа ви, дори може би и за автономия и после за собствена държава. Ако, разбира се, поискате своя държава…
— Съмняваш ли се? — От очите на Бенковски изригнаха пламъци. Май по негов тертип ще да са рисували българския лъв по разните им тайни истории, дето ги преписват нощем щурите глави, рече си беят. — Че ако един народ не иска собствена държава, народ ли е това?!
— Да, Бенковски ефенди. Мъдър народ, който знае, че великата империя ще защищава правата му много по-добре, отколкото някаква си малка държавица. Колко голяма ще бъде държавата ви в сравнение с Османската империя? Ще ви дадат ли някога всички земи, на които живеят българи? Ще бъдете ли заедно, както сега? Такава държава ще е обречена да е нечий васал и да се кланя някому. А ако сте част от империята на султана, ще сте горди жители на велика страна. Повярвай ми, наистина ти желая доброто.
Сега изборът е твой, Бенковски ефенди. В твои ръце е кантарът, и сам ще решиш коя паница е по- тежката. В едната е приемането на нещата каквито са. Борбата за влияние вътре в империята, за възможността да правите добро за своя род, да се борите за неговите права и за всичко, което поискате. С една дума — борбата за своето, но без кръв.
В другата са бунтовете. Избиването между българи и турци, вечната омраза между тях, която пречи да получите правата, за които се борите. Или ако не с нас — с тези, които ще дойдат след нас. Непрекъснатото разрушаване на постигнатото, и започване отново.
Избирай сам, без да те насилва никой. Аз ще те пусна свободен, каквото и да избереш.
Бенковски подпря чело на юмруците си и се замисли. Беят прикри усмивката в брадата си и посегна към чибука. Допуши го, натъпка го отново с ароматен тютюн, изпуши и него. Вече посягаше пак към кесията с тютюна, когато въстаникът вдигна глава.
— Не ти вярвам, Мурад бей. Може и наистина да мислиш така, но прав ли си? Надали ще изберат някога българин за министър в Стамбул.
— До две години ще са поне трима, Бенковски ефенди. Ще си жив, ще видиш.
— Надали ще съм жив. Нека други стават министри. Моят път е въстанието. Пуснеш ли ме жив оттук, ще го вдигна в собствения ти град. Така че по-добре ми вземи главата веднага. Клел съм се за свобода или смърт — ще си спазя клетвата!
Машаллах и пак машаллах, рече си Мурад бей. Честен ли е, прекалено горд ли — не знам, но е огън и пламък. Сега разбирам защо заради шепа селца пратиха армия.
След това стана и закачи ятагана на стената.
— Не ми трябва главата ти, Бенковски ефенди. Върви и вдигай въстание… Не ме гледай така, а върви! Ще наредя на стражата да те пусне свободно, и да не те закача из града, каквото и да правиш. Но ще искам от тебе нещо. Като си събереш армията, погледни я какви хора е. И ела ми кажи ще направят ли тези хора твоята свобода и равенство, или ако победите, ще забият най-първо на теб нож в гърба — да не им пречиш да тъпчат другите. Няма да те спра да се върнеш при тях после. Става ли?
Бенковски продължаваше да гледа невярващо.
— Бимбаши! — провикна се Мурад през прозореца.
— Тук съм, беим! — чу се глас отвън.
— Уговорихме се с бунтовника. Пусни го да излезе, и кажи на хората си да не го закачат, каквото и да прави. Трябва му малко време, за да се успокои и да му просветне пред очите.
— Викал си ме, Мурад бей. Какво става, уплаши ли се вече?
— Сядай, Бенковски ефенди. Осман, донеси две кайвета. Двойно преварени… Как върви буната? Много ли армия събра?
— Не ми се смей, Мурад бей. Няма да мирясам. Ще видиш, когато се вдигнем!
— То немирясването хубаво, ама вдигането ще го бъде ли? Ще доживея ли да събереш хора?… Рачо от Долната махала — хубаво, ама той сутринта от леглото е в кръчмата. Голям бунтовник ще е… А Гьоре Бъчвата? Или Кючук Стоян?
— Кючук Стоян не е пияница. И също не обича властта ви.
— Един точно определен бей не обича — мен. Казал ли ти е защо?
— Да. Осъдил си го несправедливо, допреди година е бил в зандана.
— Дали е несправедливо питай Биляна, на Радко ковача дъщерята. Дето Стоян я насили, и тя после
