стил.
Той се понадигна и се усмихна учудено.
На вратата се почука.
— Влезте — каза Боб.
В стаята влезе същата онази брюнетка. От яд чак дъхът ми секна.
— Вие ли сте Боб Вигнер? — запита тя, без да ми обръща никакво внимание.
— Да.
— Току-що прегледах медицинския ви картон. Предписани са ви инжекции и ултравиолетови лъчи.
Боб кимна смутено.
— Съблечете се до кръста. А вие, моля ви, излезте — обърна се тя към мен.
— На какво основание?
— Така трябва. Ако не излезете, ще се оплача на полковник Джейкс.
Тя отвори малко кожено куфарче и извади от него спринцовка, спиртна лампа и кутийка с ампули. Боб стоеше смутен посред стаята.
— Е, добре. Лекувай се, приятелю — казах аз, като го тупнах по рамото. — Само че нямай голямо доверие на тези палачи.
И отново се потътрих към бара.
II
Скоро ландшафтът около нашата база ми омръзна. И двамата с Боб се нагледахме до втръсване и на островърхата оранжева скала, и на еднообразната пустиня. Ласкаещото душата усещане, че до нас, под брезентния купол, лежи водородната бомба, също се притъпи. Реших да не вземам много присърце всичко това. Щом онези, които се препоръчват за спасители на човечеството, не ги тревожи атомната война, защо съм загрижен аз да мисля за нея?
В бара разговаряхме защо навсякъде по света протестират против изпитанията на атомните и водородни бомби. Самуел Фин ни успокояваше:
— Момчета, плюйте на цялата тази дрънканица. Ние сме дошли да изкараме някоя пара̀. Ако се споразумеят да прекратят изпитанията, свършено е с нас.
В това имаше известна логика. Смисълът на изказванията на Фин беше много ясен: кое е по-важно — парите или животът?
Не знам как нашите момчета са попаднали в базата, какво са мислили за всичко това, но що се отнася до мен, то в края на краищата настъпи такъв момент, когато ми стана безразлично дали ще работя на тайните изпитания на водородните бомби, или в някоя болница, където лекуват рака с радиоактивни лъчи. И за да не мисля върху това, пиех уиски.
След напиването в бара се отбивах при Боб. Не мога да кажа, че посещенията ми го радваха, особено когато идвах пиян. Той ми се усмихваше приветливо и ме канеше да поседна. Но аз чувствувах, че не искаше да се заседявам дълго в стаята му. А отгоре на всичко и Маргарет Чикони със своята ултравиолетова лампа и спринцовката:
— Моля да излезете. Ще правя инжекции на мистър Вигнер.
От нейните посещения при Боб белите ивици по лицето му не намаляха. А откровено казано, аз напълно го загубих.
Веднъж сериозно си поговорих с Чикони в бара.
— Какво сте се лепнали за Боб?
— Лекувам го.
— А за какъв дявол идвате тъкмо в момента, когато аз се отбивам при него?
— Същия въпрос бих могла да ви задам и аз.
— Знаете ли, мис, макар да сте привлекателна девойка, на мен това не ми действува. Не бих искал да съблазнявате умни и неопитни момчета като Боб. Това е направо подло.
— На колко години сте били, когато сте започнали да пиете уиски? — запита Чикони.
— На осемнайсет. Но това няма отношение към работата.
— Ясно. Вие сте алкохолик.
— Не по-лош от другите.
В бара влезе Боб.
— Здравей, старче! — извиках аз. — Утре е неделя и аз те каня да се поразходим до Санта Крус. Селото, разбира се, не струва, но момичетата са един път.
Боб погледна смутено Маргарет.
— Преди малко получих изчислителна машина на фирмата „Феано“. Прекрасно нещо. Обемът на паметта е милион и половина двойни единици.
— Какво представлява твоята машина в сравнение с танцовата площадка в Санта Крус? — възкликнах аз, допивайки третата порция уиски.
— Това са несравними неща. „Феано“ е равноценна на най-съвременната изчислителна машина. Тя може да изчисли всеки алгоритъм.
Боб ми харесваше точно защото не беше като другите. Философът гледаше на нещата от някаква много особена гледна точка.
— Как се чувствувате? — запита Боб, усмихнат стеснително.
Тази комедия започна да ме ядосва. За щастие влезе Самуел Фин.
— Здравей, къде беше? — запитах го.
— Под купола. Джейкс ме изпрати там. Голяма работа е, казвам ви!
— Кое?
— Новата ейч-бомба. Тъпомуцунесто чудовище със сиво-кафяво-зеленикав цвят. Ей такова!
Той разпери широко ръце.
— Колко? — запита Боб.
— Горе-долу седемдесет мегатона.
Отпих от уискито.
Така или иначе свършено е с нас. Сигурен съм, че и други имат същите тъпомуцунести чудовища или може би още по-силни…
Чикони слезе от високия стол и каза:
— Да вървим, Боб. Нека тези дегенерати се напиват.
Боб тръгна подире й като кученце. Чудно момче!
Обзе ме страшна злоба. Когато те бяха вече при вратата, извиках:
— Хей, Боб! Може ли тази никаквица да е по-важна за теб, отколкото приятелите ти?
Те спряха като заковани. После Маргарет се върна с твърда крачка, дойде до мен и с всичка сила ме удари по бузата.
Не забелязах как двамата с Боб излязоха от бара. Стоях като зашеметен, а Самуел Фин се смееше с цяло гърло.
— Ама че жена! С такава и атомната бомба не е страшна.
Олюлявайки се, се помъкнах към квартирата си. Посрещна ме Боб.
— Знаеш ли, тази машина на фирмата „Феано“ е истинско чудо! — възкликна той, като ме хвана за ръката.
— Върви по дяволите!
— Не, ти чуй само. Съвсем не е по-лоша от „Евенка“.
— Боб! — заплашително изревах аз. — Върви по…
Боб се отдръпна и някак особено се притисна до стената. Устните му затрепераха, после се свиха, а на петнистото му чело се появи дълбока бръчка, каквато по-рано никога не бях виждал.
Той ми обърна гръб и се прибра в стаята си. Нищо. Качих се на втория етаж, като си мислех, че Боб напразно се обиди. Главата ми бучеше. Забелязах на масата плик. Оказа се писмо от майка ми. Тя ми пишеше, че най-важното в живота е дружбата. Ако всички хора на земята, независимо от това къде живеят и с какво се занимават, дружели, никога нямало да има войни.
