натам, където ей сега ще се развърти страшното чудовище, пуснато на свобода по волята на безумци…
— Огън! — изкрещя говорителят.
Стиснах силно челюсти „Огън!“ — като ехо се повтори дълбоко в душата ми. Ей сега, на секундата. Още един миг. Мозъкът работеше толкова бързо, че микросекундите, необходими на електрическия импулс, за да стигнат до скалата, се проточиха в минути. „Огън!“ Дали скалата се олюля? Не, само ми се стори. Дали подът се затресе? Не. Дали броячите зачаткаха? Не.
Вгледах се в хоризонта. Нищо не се бе променило. После от високоговорителя се чу:
— Казах вече „огън“, сър…
Гласът на говорителя беше смутен. Радиото млъкна.
Продължавах да стоя до прозореца; сърцето ми биеше и в такт с ударите му аз си повтарях наум: „Огън, о-огън…“
Но изстрел нямаше.
От вцепенението ми помогна да се освободя Крам. Той се появи долу точно под прозореца ми. Скоро към него се присъедини полковник Джейкс и момчето във виолетовия комбинезон.
„Станало е нещо!“
Изтичах долу и при входа се сблъсках с Боб.
— Механизмът не задействува ли? — викнах аз.
— Както виждаш — отвърна той и се усмихна.
Полковник Джейкс обясняваше развълнувано:
— Ей сега ще проверят затварянето на веригата и ще започнем експеримента отначало.
— Какво, веригата прекъснала си се е? — запитах аз.
— Да.
— Ами ако се е прекъснала някъде под земята? — запита Фин.
Той беше възбуден. Хвърли към мен бърз поглед и аз забелязах, че очите му не бяха така злобни, както по време на закуската.
— Невъзможно! Снощи проверяваха веригата.
От шатрата излязоха двама военни и тръгнаха бързо към полковника.
— Може ли за секунда, сър?
Те се дръпнаха настрани и почти шепнешком му докладваха нещо.
— Но това е скандал! — извика Джейкс — Кой монтираше контактите на място?
— Аз. Лично аз — отвърна лейтенантът.
— А как е могло да се случи подобно нещо?
— Нямам представа.
— Значи някой е бил там след вас и е повредил всичко?
— Там нямаше никой.
— Вие сигурен ли сте, че контактите са прекъснати именно там?
— Съвсем сигурно — отговори лейтенантът.
— Тогава трябва да бъдат поправени незабавно! Незабавно, разбирате ли? В противен случай ще бъде късно. В продължение на един час трябва да завършим експеримента. Вземете джипа и придружен от сержант Кули, карайте бързо там. Освободете външната верига.
— Слушам, полковник!
Лейтенантът рязко се обърна и затича към шатрата, от която джипът вече беше излязъл. Той скочи, както тичаше, в колата… Но тогава стана нещо невероятно. Право към колата затича Боб и започна да вика:
— Стойте! Безсмислено е!
Колата рязко спря, като забули Вигнер с гъсти облаци прах.
— Какво има? — закрещя Джейкс.
— Безсмислено е да се отива там… — през кашлица каза Боб. — Ако там се появи само едно живо същество, бомбата ще избухне.
Настъпи мъртва тишина. Всички втренчиха очи в Боб. Той се раздираше от кашлица, сълзи течаха от очите му.
— Вигнер, повторете, което казахте! — настоя Джейкс.
— Той каза, че е безсмислено да се ходи там. Ако там се появи дори едно живо същество, бомбата ще избухне — отговори вместо Боб мис Чикони.
— Н-не разбирам… — измуча полковникът.
Боб сложи няколко пъти носната си кърпа до петнистото си лице и каза съвсем спокойно, като изричаше ясно думите:
— Сега взривният механизъм е устроен така, че при появяването на човек или на друго живо същество на разстояние пет ярда от бомбата ще предизвика взрив.
Джейкс се ухили, смигна на Боб и се обърна към Маргарет:
— Мис Чикони! Предстои ви тежка работа. Момчето не е издържало напрежението и сигурно изглежда… — Полковникът завъртя пръста си до слепоочието.
— Нищо подобно, полковник. Напълно съм здрав. Дори мога да ви разкажа как съм го направил. Вие добре знаете, че вашата количка вчера не се върна…
— Какво-о? Каква връзка има това?…
— Най-непосредствена. С помощта на тази количка аз промених взривното устройство на бомбата, по- точно, замених го със съвсем друго…
VI
Събрахме се в стаята на Боб и гледахме оранжевата скала. Оттук, от първия етаж, тя изглеждаше малко повдигната над земята. Слънцето осветяваше пустинята с полегати лъчи. Точно пред нас под брезентовия навес с формата на гъба стоеше часовоят и също гледаше към скалата. Сега в тази грамада имаше нещо ново, приказно, сякаш тя беше оживяла и ни гледаше предизвикателно.
— Как ти хрумна такова нещо? — запита Джордж Крам.
Боб се усмихна виновно и погледна Маргарет.
— Тя се сети… На мен сигурно никога нямаше да ми дойде наум такова нещо.
— Предчувствувах, че лечението до нищо хубаво няма да те доведе — казах аз.
Маргарет тихичко се засмя. Приближи се до мен и сложи ръка на рамото ми.
— Нима вие нямаше да направите същото, ако ви се удадеше случай?
— Аз нямам представа как се прави това. Боб, как го направи?
Вместо него отговори Самуел Фин.
— Цялата работа е в автоматичната количка. Тя е снабдена с радиоманипулатор с механични ръце, с помощта на които инженерите извършваха в пещерата разни работи. Управлението е дистанционно. Боб е изключил телеметричната схема и е поставил на количката своята изчислителна машинка „Феано“.
Целият номер е в това, какво е заложил той в тази мъничка електронна глава.
— Мег постави машинката на количката — каза Боб. — Снощи, по време на посещението на болен в шатрата.
— Вие сте се сработили по най-неочакван начин — ядосано каза Крам. — Голяма работа ще стане! Здравата ще си патите.
— Юридическото определение е преднамерен саботаж — добави Фин.
Погледнах със съжаление Боб. Погледът му беше замечтан и това изведнъж много ме ядоса.
— Глупак си ти, ей това ще ти кажа. Мислиш, че бомбата няма да избухне? Надяваш се, че военните няма да намерят начин да я взривят ли? Просто не разбирам каква идиотска логика те е ръководила? Вярна е приказката: когато господ иска да лиши някой мъж от разум, той насъсква срещу него жена.
И рязко отхвърлих от рамото си ръката на Чикони.
— Вие, двама кръгли идиоти, не разбирате какво ще стане сега — продължих аз. — Особено за тебе, Вигнер.
— Тази бомба няма да избухне — отчетливо каза Боб. — Никога. Само ако някой се реши да иде в
