Анатолий Днепров
Нова посока
I
Седях на третия ред в партера на голямата аудитория и гледах как автоматичната ръка пишеше на черната дъска с тебешир: „Приветствуваме участниците в конференцията по автоматика!“ След като завърши изречението, ръката внимателно постави тебешира на масата и се изтри в сивата бърсалка. После помаха в знак на поздрав на онемелите от учудване делегати. В залата гръмнаха аплодисменти.
За кого бяха те? За автоматичната ръка ли, която сама натисна копчето върху количката и като продължаваше да маха на учените, тържествено напусна залата?
Отначало изглеждаше, че са именно за нея. Но после всички разбраха, че е глупаво да се приветствува автоматът.
Учените и инженерите сами си ръкопляскаха. Случаят бе необикновен!
До мен седеше дребен на ръст мършав човек с олисяла глава, подобна на круша. Той удряше безшумно дланите си една в друга без особен ентусиазъм, изпращайки с подигравателен поглед отдалечаващата се върху количката ръка.
— Вас това не ви ли учудва? — запитах аз.
— Гледайте, подире й се влачи кабел.
— Че как без него? Да не би светият дух да я управлява!
Човекът се понамръщи:
— Зависи какво разбираме под светия дух. Ако наречем така радиовълните, те наистина могат да бъдат използувани.
Разбрах го.
— Сигурно за случая не е много целесъобразно да се правят широкоивичен предавател и приемник за предаване импулсите на управление. Те са толкова много.
Той сви рамене и не отговори нищо.
В това време председателят на конференцията съобщи темата на първия доклад и името на докладчика.
„Регулировъчните импулси в живите организми“, професор Павел Павлович Леонозов.
Моят съсед зашумоля с листовете хартия и като настъпваше седналите до него по краката, бързо си пробиваше път към дъската.
„Значи е биолог“ — помислих си аз и се приготвих да слушам нещо, което съвсем не се отнасяше до моята специалност, тъй като бях специалист по електронно-програмиращи устройства.
Докладът наистина беше твърде специфичен. От началото до края само блок-схеми. Блок-схеми за регулиране на кръвното налягане. Блок-схема за управляване хормоналния състав на кръвта. Блок-схема за приспособяване на очите към светлината. И така нататък.
Мислите ми постепенно преминаха към онова, за което аз самият трябваше да се изкажа на конференцията малко по-късно. Когато отново вниманието ми се върна към Леонозов, той изтриваше вече бавно от дъската всичко, което беше нарисувал, и застанал с гръб към аудиторията, произнесе неясно:
— Така че автономната и централната нервни системи на живите същества крият в себе си големи възможности…
Раздадоха се откъслечни аплодисменти. Не последваха въпроси. Дискусия също. Чувствуваше се, че хората в залата не разбираха добре същността на казаното.
След една минута ученият отново беше до мен. Лицето му беше развълнувано и дори сърдито.
Когато инженерът, който се изказваше след него, начерта схема на комутация на сигналите за програмно управление за зъборезен струг нова конструкция, Леонозов промърмори сърдито:
— И за какво е всичко това? Не е ли по-просто да се вземе обикновен плъх?
— Какво-о? — шепнешком го запитах аз.
— Плъх — високо и твърдо заяви професорът.
Обърнаха се и ни изгледаха и ние млъкнахме.
„Странен човек“ — реших аз.
Любопитството ми беше възбудено и по време на почивката наблюдавах професора отдалеч. Той се разхождаше нервно по коридорите на института, мърмореше си нещо и от време на време се усмихваше. Изведнъж погледът му се спря на беседващия оживено с група младежи инженер, същият, който беше изнесъл доклад за системите на комутация. Леонозов се приближи бързо към него и като го хвана за лакътя, запита:
— Кажете, а колко ще струва вашата система?
— Мисля, че няма да е повече от пет хиляди. Разбира се, без предавките и изпълнителните механизми.
— Хм!… Скъпичко, скъпичко е… — каза, усмихвайки се, биологът.
— А според вас колко трябва да струва?
— Ами, да речем, в нови пари около пет-седем копейки, дори и по-евтино.
— Това е невъзможно! — възкликна инженерът, като погледна изумено Леонозов.
— Впрочем ей сега ще ви кажа по-точно.
Леонозов извади спокойно от задния си джоб бележника, разтвори го и каза:
— Да. Почти не съм сгрешил. Една система — седем копейки. Две ще излязат за тринайсет. Хиляда системи — средно по три и половина копейки за парче.
След тези думи той спокойно се отдалечи от разговарящите и закрачи по коридора към изхода. Всички, в това число и аз, мълчаливо го изпратихме с погледи, пълни със съчувствие…
II
За втори път срещнах Леонозов през лятото в едно село край Москва. Точно пред нашата вила се простираше зелена ливада, през която течеше малко, но бързо ручейче.
Когато се разхождах тук вечерта, срещнах човек с риза над панталоните, които бяха мръсни и напъхани във високи гумени ботуши.
Той вървеше бавно направо по водата с кофа в ръце, като постоянно се навеждаше към високата, сочна трева. Много се учудих, когато познах в него съседа си от конференцията по автоматизация.
— Добър вечер, Павел Павлович!
— Здравейте — отговори той, без да ме погледне. — Ах ти, проклетнице!
Остави кофата на дъното на ручея и започна с две ръце да разтваря тревата.
— Избяга ми! Такава симпатична — пък избяга!
После вдигна глава и ме погледна:
— Ах, вие ли сте!
— Да, аз съм.
— Е, и как са вашите електронни програмиращи системи?
— Пуснаха ги в масово производство.
— Вече ги пуснаха. Жалко.
— Какво говорите, Павел Павлович! Трябва да се радвате!
— Едва ли. Ах, ето, ето я!
Той клекна бързо и хвана в тревата огромна зелена жаба.
Погледнах в кофата и видях, че една трета от нея е пълна с такива блатни животинки, охранени от личинките на мушици.
— За опити ли?
— Да. Чудесно същество е жабата — неочаквано мечтателно каза Леонозов. — И на нея също както на кучето на Иван Петрович Павлович трябва да й се издигне паметник.
— И за какво чак толкова?
— Не забравяйте, че жабата е помогнала и на Галван, и на Волт да открият електричеството! А без електричеството впрочем не биха били възможни и всички ваши програмиращи системи! Цялата електронна автоматика щеше да иде по дяволите. И смея да предскажа, че от жабата може да се очаква още много!
