тъмни от косата и брадата му. Кафявите панталони бяха втъкнати в обувките му с връзки. Пейдж усети около себе си чудния мирис на есенни листа и цитрусови плодове.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, като се опитваше да не обръща внимание на прекрасния мирис. Мъжът изглеждаше толкова красив. Той притежаваше сексапил, който не можеше да остане незабелязан. Беше й направил неоценима услуга. Но тя можеше да остане цял ден да му благодари или да го зяпа глупаво. Нито пък можеше да си позволи да си спомня отново и отново, че едва не бе премазана.
— Ами — поде тя, — сега, след като всичко вече приключи, трябва да отида в града. — Тя се обърна към тълпата работници, които все още се навъртаха наоколо. Каза на френски: — Пристигнах, за да работя за принц Никълас. Някой ще бъде ли така добър да ме упъти къде мога да хвана такси?
Мъжете се спогледаха и всички започнаха да говорят в един глас твърде бързо, за да може да ги разбере. Те, изглежда, се смутиха и объркаха. Какъв бе проблемът? Нима принцът бе някакво страшилище?
— Няма нужда от такси. Ще пътувате с тази кола. — Мъжът, който я бе спасил, посочи към големия, черен автомобил — една лимузина, всъщност — която тя бе забелязала да се насочва към нея, когато самотоварачът я бе последвал. Бе паркирана точно до бордюра. Той трябва да бе скочил от нея, за да я спаси. — Ако вие сте историчката от Съединените щати, тук съм, за да ви откарам.
Трепет на вълнение премина през Пейдж. Тя щеше да прекара малко повече време с този храбър мъж, който бе спасил живота й. Може би той бе шофьорът на принца, американец като нея, ако се съдеше по английския му без акцент и непринуденото му поведение.
— Много добре — каза тя с хладен и сдържан глас, решена да преразгледа отношението си към мъжа. — Багажът ми е ей там. — Тя посочи към куфарите си.
С усмивка, която видимо играеше в ъгълчетата на тези великолепни устни, той сведе леко глава и отиде да събере нещата й.
След миг бе настанена в лимузината. Бе избрала да седне на предната седалка. Тя също бе американка и не искаше да изглежда в неговите очи като сноб. Поне принцът не бе настоял шофьорът му да носи крещяща униформа. Всъщност провинциалните му дрехи напомняха по някакъв начин на Робин Худ. И, о, Господи, те наистина му стояха прекрасно! Пейдж не можеше да си представи нещо, което не би стояло чудесно на неговата фигура. За миг си позволи волността да си го представи без дрехи…
Но ето, че беше тук и се возеше в лимузина, карана от най-красивия мъж, за да се срещне с истински принц.
Както правеше често през последните седмици, тя отново се зачуди на тази работа, която й бе паднала като от небето. Ако беше малко по-наясно, щеше да си помисли, че цялата ситуация носеше отпечатъка на нечия много по-могъща ръка, отколкото незначителното влияние върху американското правителство на брат й Джо. А може би бе резултат от някаква необикновена магическа пръчка?
Едва ли!
Ето, че беше тук, обикновената Пейдж Конър, готова да започне работа за принца на една новосъздаваща се държава. Цялата тази история приличаше твърде много на вълшебна приказка.
Благодарение на своите безплодни, но пищни фантазии, Пейдж отдавна се бе научила да не вярва на вълшебни приказки. При все че неясният й мотив сега да се намира тук със сигурност приличаше на приказка.
Но не и за нея.
Когато колата спря пред знака стоп в края на пътя за летището, тя се обърна към шофьора и протегна ръка към него.
— Между другото, името ми е Пейдж. Пейдж Конър. Аз съм от Вашингтон. Отново ви благодаря, че ме спасихте.
В тъмните му очи просветна искрица, сякаш той току-що бе чул някаква шега. Или може би тъкмо щеше да каже една. Пое в силната си, стегната ръка предложената му и я задържа.
— Добре дошли — каза той. — Казвам се Никълас, но може просто да ме наричате Никоу. Аз съм принцът на Даргентия.
Пейдж с усилие си пое дъх.
Докато Никоу я бе приковал с тялото си към земята, той бе забелязал твърде много подробности от нея. Тя излъчваше мек и приятен аромат като на бебешка пудра. Тялото й бе изваяно изящно точно на всички изкусителни места, въпреки че тя бе прикрила заоблените си форми под тъмния, твърде затворен костюм. Лицето й имаше сърцевидна форма, широките й скули изпъкваха под ужасните очила. Брадичката й бе малка, изострена и изключително волева.
Следваха очите й. Огромните, черни рамки на очилата й обрамчваха, но не скриваха техния удивително кехлибарен цвят. Сега изкусителният кехлибар в тях потъмня, когато тези изненадани очи се ококориха, а после се свиха. Добре оформените й, но без червило устни се разтвориха в явно изумление и тя цялата поруменя твърде привлекателно.
Но тогава заговори с обвинителен тон, който въобще не беше умоляващ.
— Защо не ми казахте, че вие сте принцът, когато ми предложихте да ме откарате? Нима това бе преднамерено от ваша страна, за да ме унижите?
Той се изправи.
— Нищо подобно. А вие преднамерено ли целяхте да ме унижите, като предположихте, че аз не съм принцът?
Тя запази мълчание за няколко секунди. Тъмните й, златисти очи го изучаваха подозрително. Тогава тя се усмихна.
— Туш — отвърна. — Предполагам, че сме на равно.
Той въздъхна облекчен, премести крака си от спирачката върху съединителя и подкара колата по едно от главните шосета на Даргентия. Това не бе най-краткият път до столицата, но той си имаше основание да тръгне по него.
— Съжалявам — продължи тя. — Никога не ми е хрумвало, че самият принц може да ме посрещне. Искам да кажа, аз съм просто една нова служителка. А и вие не се държахте по начина, по който очаквах, че един принц… имам предвид вашите дрехи…
— Може би трябваше да ви посрещна на летището в смокинг. Имам цяла колекция, знаете ли. Тогава, разбира се, може би нямаше да искам да го изцапам, като ви избутам от пътя на самотоварача.
Той не се опита да прикрие сарказма си. Американците имаха такова обидно отношение към кралските особи. Той бе научил това от детството си и младежките си години, прекарани в заточение в прословутия щат Калифорния. Нещо повече, докато следваше в Харвард, веднъж някакъв проклет репортер бе разкрил истинската му самоличност. Американците искаха да му бъдат другари, а американките — да се омъжат за него, или поне за неговата титла.
— Казах, че съжалявам. — След минута мълчание тя продължи: — Вижте, не възнамерявам да започнем нашите взаимоотношения с дрязги. Не можем ли да опитаме отново?
Погледът му бавно се отмести от пътя към нея. Тя настойчиво се втренчи в него. В скута си бе скръстила малките си ръце в привидно смирена молба. Нямаше никакво основание да й се гневи само заради нейното рождено място. Беше безполезно да я тревожи по отношение на работата й.
— Разбира се — отвърна той. — Няма проблеми, госпожице Конър. Аз съм принц Никълас, принцът на Даргентия, и се радвам да се запозная с вас.
— Аз съм Пейдж Конър от Съединените щати, ваше височество. — Тя направи доста несръчно лек поклон от главата до кръста, защото си бе сложила предпазния колан.
Той се усмихна. Двамата щяха добре да се спогаждат.
Пейдж бе такова неблагозвучно, неприсъщо име за жена. Тя не беше жената, която бе очаквал да види. О, наистина предполагаше, че историчката можеше да носи очила и да поддържа косата си в най- отблъскващата възможна прическа — цялата права и с бретон. Но цветът на тази коса! Той бе прекрасен: толкова черен, колкото лебедите, които плаваха грациозно в пълния с вода ров около двореца му, но с по- тъмни нюанси с такъв червеникаво наситен оттенък, какъвто имаха Легендарните, семейните рубини.
А и начинът, по който тя го бе погледнала, докато лежеше на земята под него! Пламъкът в тези нежни,
