кехлибарени очи бе раздвижил кръвта му. А очите й и досегът до женствените й форми! О, каква възбуда бяха породили у него те!
Но нещата не можеха да стигнат по-далече. Това бе невъзможно, независимо от влечението, което тя бе породила у него. Американките очакваха да им се свалят звезди от небето. Той нямаше никаква причина да не си помисли, че тази американка се различаваше от другите. Освен това имаше и свои задължения.
Сега едно от тях бе да открие какво се бе случило с останалия без контрол самотоварач. Сигурен бе, че работниците не грешаха; това бе нещастен случай. Но той можеше да има трагични последици.
Такова нещо повече не трябваше да се случва. Цената за нанасяне на вреда върху посетител щеше да се окаже твърде висока за Даргентия.
Тя се бе умълчала с поглед, зареян през прозореца. Той се помъчи да разгадае мислите й. Мястото бе осеяно със заоблени хълмове, покрити с разорана земя, където току-що покълващите посеви бяха откликнали на топлото пролетно време. Тук-там се издигаха ферми, много, от които бяха покрити със скелета. Постройките бяха в непосредствена близост до летището.
— Идвали ли сте и преди в Даргентия? — заговори я той. Отговорът щеше да е отрицателен. Много малко чужденци бяха посетили Даргентия.
— За пръв път напускам Съединените щати. — Тя не го погледна, когато отговори. Погледът й бе зареян през прозореца. — Тук се строи усилено.
— Дълго време, докато се разиграваха политическите спорове между Германия, Франция и Швейцария, всички бяха забравили за съществуването на тази страна. Реконструкцията й е част от моята програма за възстановяване на Даргентия, което също е причината вие да сте тук.
Той усети погледа й върху себе си.
— Защо всъщност съм тук?
— За да дарите Даргентия с история. — Гласът му изразяваше безразличие; нямаше нужда от това да разкрива гнева, който обикновено го обладаваше по отношение на трагедията от миналото. Неговата собствена фамилия разполагаше с много малко записи на своята история. И ако неговият план да я запази остана безрезултатен, той също не би могъл да има никакво бъдеще.
— Да дам история на Даргентия ли? Аз не съм белетрист, ваше височество. Аз съм само един историк.
— Зная — отвърна той и отново я погледна. — Моля ви, казвайте ми Никоу, а аз ще ви наричам Пейдж. Става ли?
Тя изглеждаше стресната и се чувстваше малко неудобно, но все пак игриво кимна.
— Разбира се… Никоу.
— Сега, Пейдж, какво ви казаха за вашата задача?
Тя поклати глава.
— Не много. Брат ми Джо работи в Департамента на Съединените щати, в дипломатическия отдел за взаимопомощ. Той чул, че Даргентия се нуждае от историк, и си помислил, че може да получи повишение, ако препоръча някой добър специалист. Очевидно се е спрял на мен.
— Очевидно. Но вие добър специалист ли сте? — попита раздразнено той.
Тя се засегна.
— Разбира се! Аз съм авторка на учебник, който се използва в много колежи. И вие трябва да знаете, че отхвърлих предложение за работа като уредник на музей, за да дойда тук.
— Съжалявам.
Тя отново въздъхна.
— Няма нищо. Това е мое решение. С малко повече късмет, тук ще си създам име, което ще отвори пред мен много повече врати.
— Какъв музей? — заинтересува се той.
— Един току-що новооткрит в Милърс Майн, Ню Мексико.
— Това е един малък град — с отбранителен тон отвърна тя. — Но аз щях да управлявам целия музей.
Той не отвърна нищо, но тревогите на плещите му се увеличиха с още една. Много трябваше да се поработи върху плановете му за Даргентия. Ако сега се провалеше, друг човек щеше да пострада.
Но той щеше да успее. Без значение колко усилия щеше да му отнеме това.
Пътят, който първоначално бе обширен и прав, сега бе тесен и лъкатушещ и бе започнал да се изкачва по планините, които заобикаляха столицата, Даргент Сити. Дъбаци и букаци образуваха гъста, сенчеста гора около тях.
И тогава те свърнаха към брега.
Реакцията на Пейдж Конър бе точно такава, каквато очакваше. Зяпнала от учудване, тя си пое дълбоко дъх.
— О, каква красота!
Без да се опита да прикрие широката си усмивка, Никоу се отпусна назад в седалката. Сигурно Пейдж щеше да бъде първата от множеството посетители, които щяха да бъдат впечатлени от великолепната гледка. Всичко щеше да се нареди добре.
Пейдж беше изумена. Гледката на Даргент Сити можеше да я накара отново да повярва във вълшебните приказки. Или поне почти да повярва в тях.
Те бяха излезли от гората и пътят от нейната страна бе обграден само от тънка като дантела мантинела. А изгледът — о, той бе прекрасен!
Под тях се извиваше величествената река, която даваше името на държавата — Арджънт. Името означаваше сребро. Пейдж можеше да разбере откъде произлизаше името; водата проблясваше и в нея се отразяваше градът, кацнал на планинския склон на отсрещния бряг.
Без обичайните скелета — знак за реконструкцията, градът изглеждаше толкова великолепен, сякаш бе изваден от книжка с картинки. Той представляваше смесица от малки, наполовина дървени постройки, разположени по протежение на речния бряг близо до моста, който се издигаше над Арджънт. Къщите изникваха по склона на планината и изглеждаха очарователно като малки алпийски хижи.
А над всичко това се извисяваше замъкът.
Величествено и гордо, той се издигаше като монарх, който бдеше над своите поданици. Гранитното здание се извисяваше зад назъбените крепостни стени, които го заобикаляха. Стените му бяха прорязани от тесни, с формата на арка, прозорчета, кулите му се свързваха с парапети. Замъкът бе по-величествен, но и по-мрачен от всичко, което Пейдж някога би могла да си представи, без значение колко много замъци бе изучила в своето разследване, за да получи докторската си степен по история.
— Там ли живеете? — прошепна тя.
— Разбира се — отвърна с гордост в плътния си, баритонов глас той. — Вие също ще живеете в замъка, докато се намирате в Даргентия.
— Наистина ли?
Тя се обърна към него. Той наблюдаваше лицето й с усмивка по тези великолепни, чувствени устни.
— Наистина!
Като не можеше да потисне усмивката, която отговаряше на неговата, тя се отпусна назад в удобната седалка на лимузината, без да обръща внимание на болката, която обтягаше мускулите й. Тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да живее в замък в продължение на… ами, тя не знаеше колко дълго. Това беше без значение. Винаги си бе мечтала…
Наложи си да забрави това. Тази глупава мечта бе възникнала от детинската й любов към вълшебните приказки. Сега тя бе пораснала, с напълно здрав разум.
Но тя щеше да живее в замък!
Не можеше да си позволи принц Никоу да забележи нейното вълнение. Той бе ангажирал историк, а не инфантилна мечтателка. Добре, че не можеше да чуе нито бесните удари на сърцето й, нито пък да долови копнежа, който се разливаше от пръстите на краката нагоре по прасците. Той дори не подозираше за странния й мотив да приеме тази задача. Никой не подозираше това.
