да я приглади назад.
Просто защото се обръщаше към един принц на малко име… тя, невзрачната, обикновена Пейдж Конър се обръщаше към принц на малкото му име! Принц, много по-красив, отколкото някога си бе представяла даже в най-дръзките си мечти. Достатъчно смел, за да скочи пред огнедишащи самотоварач, за да спаси нейния живот. И, разбира се, безкрайно очарователен.
За щастие, той се бе извърнал към вратата и не забеляза ярката руменина, която пълзеше по лицето й. Очарователният Принц, наистина!
— До скоро, Никоу — му пожела тя, но твърде тихо, за да я чуе.
После той си отиде.
Пейдж се усмихна, когато започна да разопакова багажа си. Тази работа бе твърде хубава, за да бъде истина. Красив принц, замък, възможността да води свое собствено разследване — фантастично! Тя извади от чантата си една изработена по поръчка блуза и я разгъна върху дантелената кувертюра.
— Не е ли просто чудесно? — някакъв сладък, трепетен глас зад нея отговори на мислите й.
— О, не! — прошепна Пейдж.
Глава втора
Пейдж не искаше да се обърне. Гласът й бе познат до болка.
Плод на нейното изстрадало въображение.
Така, този път нямаше да се остави да я заговори.
— Ти не си тук — изрече тя на глас, като се взираше в редицата дървени рози, гравирани върху горната част на леглото.
— Не ставай смешна, Елеонора — настоя гласът.
Пейдж рязко се извърна.
— Не ме наричай така. Името ми е Пейдж.
Една възрастна жена седеше на тапициран стол. Тя бе ниска и пълничка, със златиста коса с вече посивели корени. Кожата й бе гладка и нежна като пергамент от древността. Тя се усмихваше приятно и разперваше ръце, сякаш искаше да я прегърнат. — Скъпа ми Елеонора Пейдж Конър. Колко хубаво е отново да те видя.
Пейдж отстъпи назад.
— Върви си, Милисънт. — Гласът й бе нисък и груб. — Точно сега не се нуждая от услугите на вълшебна фея. Единствено се нуждая от нещо напълно действително.
— Няма никаква разлика. — Като отпусна ръце, жената се изправи. Носеше сини джинси и пурпурночервена риза, украсена с извезани златисти букви: ФЕИТЕ СИ ПАДАТ ПО ВЪЛШЕБНИТЕ ПРЪЧИЦИ.
Пейдж въздъхна.
— Какво те води насам, Милисънт?
— Ти, скъпа — приближи се Милисънт, а зад нея се разнесе цял облак от нещо блестящо. Вълшебен прашец, предположи Пейдж. За нищо не можеше да се използва в случая. — Сега какво мога да направя за теб?
Пейдж се почувства глупаво, че продължаваше разговора със същество, в съществуването, на което не вярваше. И все пак каза:
— Не съм убедена, че ти с прословутите си вълшебства си в състояние да ми кажеш в какво точно ще се състои работата ми тук.
— Мога да чета само твоите мисли, скъпа, но не и на другите хора.
— Тогава каква полза от теб? — Пейдж се засрами от своето раздразнение, но не направи никакъв опит да го прикрие. Тя извади жакета на костюма си и го захвърли на леглото. — Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошла?
Милисънт погледна Пейдж в очите. Тя миришеше на люляк. Имаше издължен, тънък нос и блестящи, кръгли очички. При все че краищата на клепките й бяха спуснати, което винаги я караше да изглежда, сякаш че изпитва непрекъснато състрадание към другите, тя винаги се усмихваше.
Пейдж мразеше това повече от всичко друго.
— Не мога да си тръгна, преди да съм ти помогнала, мила. Ти сама знаеш правилата.
— Не желая твоята помощ, Милисънт. Винаги се превръща в някаква катастрофа.
— Не преувеличавай, Елеонора. Само един-единствен път ти помисли, че резултатите са катастрофални.
Пейдж остана безчувствена към мъчителния спомен за това.
— Моя дебютантски бал. Стана такова фиаско, че оттогава насам съм ти забранила да ми „помагаш“. — Тя изрече последната дума по такъв начин, сякаш това бе най-вулгарната псувня, за която можеше да се досети.
— Това е истина, бедничката ми. Но ти още не си научила тайната на вълшебните приказки. — Тя притвори клепки с още по-голямо съчувствие.
— Тогава защо не ми я кажеш и не си гледаш своята собствена работа?
— Спомни си правилата, скъпа.
Пейдж й обърна гръб и извади дрехите от куфара. Като отвори огромния гардероб, тя започна да окачва на закачалки блузи с бледи цветове, сако и рокля. Без да пророни и дума, тя продължи да разопакова вещите си, като се стараеше да не обръща внимание на нейната компания, която в действителност не съществуваше. През цялото време обаче усещаше милия поглед на Милисънт, вторачен в себе си.
Когато приключи с разопаковането, отиде в банята, за да си измие лицето с надеждата, че въображението й щеше да я остави на мира, когато се върне в спалнята.
Но не стана така.
Тя грабна една черна пола и бледозелена блуза и започна да се преоблича за вечеря. Най-накрая, неспособна повече да издържа на тишината, въздъхна.
— Предполагам, че ще си припишеш заслугите за това мое ново назначение, въпреки че брат ми го уреди.
Като не чу отговор, тя се извърна да погледне Милисънт, която премигна с редките си мигли и се усмихна утвърдително.
Това вбеси Пейдж.
— И предполагам, тъй като искаш да ме накараш да повярвам във вълшебните приказки, ти се опитваш да ме направиш следващата принцеса на Даргентия.
— Какво мислиш за тази възможност, скъпа?
Пейдж изскърца със зъби.
— Та това е просто смешно. Едва ли съм подходяща за принцеса. Със сигурност не съм от онзи тип блестящи жени, които могат да привлекат такова готино парче като принц Никоу.
— О, ти си забелязала, че той е готино парче?
— Трябва да съм мъртва и погребана, за да не го забележа. И не се опитвай да променяш темата.
— Няма. Какво мислиш за малкия ми номер на летището?
Пейдж цялата изтръпна.
— Какво искаш да кажеш?
— Самотоварачът? Нали се задвижи?
Пейдж пристъпи към своята крехка мъчителка, сграбчила в юмрук гребена си, който взе от портмонето си.
— Та това е лудост! Нима искаш да кажеш, че ти подкара онова нещо след мен?
— Така че принц Никълас да може да спаси живота ти. А и той го направи. Не беше ли чудесен?
Да, беше, но Пейдж не искаше да признае това. Тя прекара болезнено гребена през заплетената си коса.
— Милисънт, можеше да ме нараниш! Да ме убиеш!
— Не и след като аз владеех положението, мила. — Милисънт изправи за момент глава, сякаш се ослушваше. После започна да изчезва.
