— Не мога да управлявам държавата, като се проявявам като пълен глупак.
Пейдж се зачуди какво ли имаше предвид.
Сякаш бе изказала въпроса си на глас и Руди я погледна, въпреки че той изглеждаше неспособен да я погледне право в очите.
— Госпожице Конър, вие навярно не знаете легендите за Даргентия.
— Не — отвърна Пейдж, — макар че се надявам да ги чуя.
— Руди е нашият специалист по градоустройството — гордо каза майка му.
Руди продължи:
— През цялото време, докато Даргентия бе част от Франция, народът ни се придържаше към старите си легенди. Може би тази, на която най-много се вярва, гласи, че за да се възстанови напълно независимостта на държавата, трябва да бъдат открити диамантите от короната, известни като Легендарните (Ees Fabuleux). И тогава кралят трябва да се ожени за обикновена жена.
— Не принцеса — подчерта Сюзън. Въпреки семейната им връзка с принца, Пейдж предположи, че Сюзън трябваше да е достатъчно далечна роднина, за да се счита за обикновена жена. Иначе не би поддържала толкова ревностно легендата.
— Една булка с кралско потекло ще доведе със себе си много туристи — каза Никоу, — да не говорим за финансовата помощ, която бихме получили. Вече възвърнах суверенитета на Даргентия и без да съм открил Les Fabuleux. Не мога да управлявам тази държава, като се ръководя от възгледите на собствените ми наивни поданици. Ще се оженя, за когото трябва. Не е ли това някаква ирония на съдбата? Години наред пренебрегвам всяка жена, която ме преследва заради титлата ми, а сега ще направя същото с някоя нещастна принцеса.
Пейдж дори не подозираше, че бе реагирала, докато Никоу не се обърна към нея и каза:
— Изглеждате шокирана, госпожице Конър. Нима звуча коравосърдечно?
Тя вдигна ръка, за да протестира, но той продължи с тон, който не търпеше възражения.
— Добрият монарх пренебрегва собствените си желания в името на своите поданици — даже когато трябва да се ожени заради тяхното благоденствие, без да получи благословията им. А аз възнамерявам да играя ролята на проклетия добър монарх.
— Сигурна съм, че ще бъдете такъв — промърмори тя. Но със сигурност не и щастлив монарх, помисли си. Стори й се, че зад суровата решителност в тъмните му очи бе доловила сянка от тъга.
— Добре — каза Шарлот, като попи подутата си уста със салфетка, — щом така сте решили, бих желала да ви помогна със списъка на гостите, Никоу. Макар че, предполагам, Алфред скоро ще се върне и ще се заеме с това.
— Всеки ден го очаквам — кимна Никоу.
Като недоумяваше кой бе Алфред, Пейдж попита:
— Името на диамантите означава ли, че те са необикновени или са само измислица?
— По-скоро първото — отвърна меко Руди. — А някои хора вярват и в последното.
Като се замисли за момент, Пейдж се умълча, въпреки че вътрешно усети напрежение. Само две седмици, за да разкрие достатъчно от историята на страната, че да напише една блестяща брошура? Все още не предполагаше колко важна можеше да се окаже тази задача. Но за Никоу, който прахосваше толкова време и пари, за да привлече от чужбина историк, явно работата щеше да бъде от изключително значение.
И колко смешно от нейна страна бе и за миг да се учуди, че принц Никълас от Даргентия бе готов да избере своята булка. Разбира се, че той заслужаваше някоя с кралско потекло, без значение какво гласеше легендата.
Отвътре я загриза безпокойство. Не можеше ли Милисънт да…? Сигурно не.
Тъй като Шарлот настояваше, Никоу ги запозна с някои подробности, които вече бе уточнил.
— Балът ще се състои след пет седмици, тук, в замъка. Всеки в Даргентия ще бъде поканен. Въпреки това повечето ще бъдат наети като слуги, защото ще поканим и представители на кралските фамилии в цял свят. Туристите ще бъдат добре дошли, разбира се.
— Разбира се — каза раздразнен Едуард. — Но може би кралските особи ще запълнят хотелите.
— Ще им намерим подходящи жилища някъде другаде — отвърна Никоу. — Тук, в замъка, например.
Пейдж се учуди защо Едуард смръщи прошарените си вежди.
— Жителите на вашия град няма да се справят — изръмжа той. — Те си нямат и най-малка представа как се ръководят хотели.
— Вече е започнало обучението им, а и те ще се научат достатъчно бързо — каза Никоу. — Поне по този начин ще могат да практикуват.
— По-добре ги накарайте да се поупражняват тук, в замъка — измърмори Едуард. — Имате неотложна нужда от слуги.
— Има много по-важни неща от това да се погрижим за нашето удобство — намеси се с мек глас Шарлот. — Но, Никоу, боя се, че ще се наложи да прекратите работата си, за да убедите вашите поданици да се заемат с всички приготовления за бала.
— И така, нашият принц Никоу ще търси своята Пепеляшка — с ироничен тон каза Едуард. — Колко романтично.
— Изобщо няма да бъде Пепеляшка — тихо отвърна Руди. — Никоу кани кралските особи и ще си избере една от тях. Въпреки че бих желал да премислите. Поне първо се опитайте да откриете диамантите.
— Няма да забавя бала заради такива глупости — изрече Никоу, — но със сигурност не бих се отказал от тях, за да погася дълговете си. — Той стрелна Едуард с многозначителен поглед.
— Нима наистина ще се осмелите да ги продадете? — саркастично попита Едуард.
— А мога ли наистина да си позволя да не ги продам? — студено отвърна Никоу.
Пейдж остана мълчалива, като се взираше в разбитата сметана върху останалото парче от тортата пред себе си. Със споменаването на Пепеляшка безпокойството й се превърна в ужасяваща сигурност. Не само че пребиваването й в тази възобновяваща се монархия бе нагласено, но такава бе и идеята на Никоу за бала.
Пейдж не проумяваше как Милисънт бе постигнала това. С магия, може би, при все че Пейдж не вярваше в магии. Тя дори не вярваше и в Милисънт. И все пак тази сладка, несръчна фея се готвеше да хване в капана си този принц за Пейдж.
А и в легендата, независимо колко древна бе според тези хора, Пейдж долавяше намесата на Милисънт. Пейдж със сигурност бе обикновена жена. Но, за щастие, Никоу бе решен да си избере принцеса.
Пейдж и преди се бе унижавала поради намесата на Милисънт. Без съмнение, тя отново щеше да изпита това унижение.
И ако Никоу сам избереше своята знатна булка… ами, добре, това не й влизаше в работата. Но каква болка й причиняваше тази мисъл!
Гласът на Никоу прекъсна мислите й.
— Искам Даргентия да разполага със своя история преди бала. Да вървим, Пейдж. Ще ви запозная с вашата работа. — Той за последно отпи от кафето си и върна чашката върху чинийката.
Пейдж с радост се извини и последва принца. За момент почти бе забравила за злополучния инцидент на летището, но усещането за скованост, докато вървеше, я накара да си спомни за него. Нима Милисънт наистина…? Пейдж нямаше да й го прости!
Библиотеката се намираше в дъното на залата наблизо. Никоу запали осветлението.
Тук бе дори още по-просторно от трапезарията. Лъскавата дървена ламперия и вградените етажерки, огромната каменна камина, пищните дивани от кафяв плюш, всичко й изглеждаше така познато. Когато Пейдж и Никоу влязоха, стъпките им отекваха по голия дървен под, докато не стъпиха на един от безбройните ориенталски килими. Пейдж долови мириса на прах и това й напомни познатия аромат на древните книги.
Лавиците бяха почти празни. В единия край на стаята обаче, до огромно бюро, бяха наредени една върху друга около дванадесет кутии — пълни, предположи Пейдж, с книги.
Никоу я заведе до масата и остана прав до нея. Изглеждаше царствено в бялата си риза и тъмни панталони. А може би външният му вид нямаше нищо общо с дрехите и всичко се дължеше на начина, по
