— Почакай, сега! — нареди Пейдж. — Не искам да си отиваш, докато не ми обещаеш, че повече няма да се връщаш.
— Ще се появявам само когато имаш нужда от мен. — Милисънт се бе превърнала в една блещукаща сянка. Разнесе се слаб скърцащ звук, внезапен порив на вятъра, а после настана тишина — но само за миг. Някой почука на вратата.
Тя остана неподвижна за момент, като все още се взираше след Милисънт. Старата жена вече не бе тук. Тя никога не бе съществувала никъде. Тя бе плод на въображението на Пейдж.
Но защо тогава Пейдж все още усещаше мириса на люляци?
Стана на крака и се завтече към вратата, за да я отвори.
Там стоеше принц Никоу. Носеше бяла оксфордска риза, която откриваше широките му рамене. Русата му коса бе сресана назад и леко навлажнена, сякаш той току-що си бе взел душ. При все че стоеше висок и изправен, главата му бе наклонена. Очите му с цвят на кафе, изглежда, я наблюдаваха с топлота. А тези чувствени, силно изразени устни — те й се усмихваха над късо подстриганата му брада.
Внезапно Пейдж се засрами.
— Здравейте — каза меко тя.
— Здрасти. — Той се опита да надникне в стаята над рамото й. — Има ли още някой тук? Стори ми се, че чух гласове.
Пейдж трескаво затърси отговор.
— Само аз бях. Аз… аз винаги съм обичала актьорското майсторство и когато съм сама, се забавлявам, като изпълнявам сцени от пиеси. Играя всичките роли.
Той повдигна златистите си вежди и тя можеше да си представи какво си мислеше за нея: определено ненормална в крайния стадий на лудостта.
— Каква пиеса? — попита той.
Пейдж изтърси първата с феи, която й дойде наум.
— „Сън в лятна нощ“. Играех Титания и Оберон.
— Разбирам. — Но тези негови скептично повдигнати вежди казваха, че абсолютно нищо не разбира. Пейдж изпита огромно желание в този момент да потъне вдън земя. Той попита: — Готова ли сте за вечеря?
Готова беше. Изведнъж усети, че умира от глад.
Когато затвори вратата зад себе си, тя отново надникна вътре. Никаква призрачна сянка от Милисънт, благодаря на Бога. Дори мирисът на люляци бе изчезнал.
Пейдж трябваше да спре въображението си, особено тук. Между другото, като гледаше Никоу, тя реши, че действителността в това място не изглеждаше толкова зле.
Никоу я превеждаше през влажни, но величествени коридори, които не бе забелязала преди.
— Ще има и други гости за вечеря — каза той. — Леля ми и братовчед ми също живеят тук, въпреки че невинаги вечеряме заедно. А също така и други двама приятели помолиха за честта да посрещнат нашия нов историк.
Докато вървеше, Пейдж погледна към високия мъж, който крачеше до нея. Той никога не се отклоняваше от обичайната червена пътека, която покриваше пода на всяка каменна зала.
Не вярваше на историята й за самотните й актьорски представления. А защо трябваше да й вярва? Това бе една глупава лъжа, съчинена, за да прикрие една още по-абсурдна действителност.
Но Милисънт не съществуваше.
Само ако можеше тя да стои настрана.
Пейдж се радваше, че принцът сам бе дошъл да я вземе, вместо да изпрати някой слуга. Изпитваше наслада да го вижда. Крачката му бе стегната, а силната брадичка — гордо издадена напред. Това бе неговото царство и той го знаеше.
Мълчанието им бе нарушавано само от приглушените звуци на стъпките им по безкрайния килим. Пейдж се помъчи да измисли нещо остроумно и каза:
— Още преди да дойда тук, се опитах да проследя миналото на Даргентия. Не открих много — при все че една-единствена бележка със сигурност дълбоко я бе заинтригувала, — но зная, че неотдавна кралството е извоювало свободата си.
Без да спира, той я погледна. В тъмните му очи проблесна гордост.
— Точно така. Много дълго време моята страна бе васал на Франция.
Когато те свиха зад ъгъла и влязоха в една напълно непозната зала, на Пейдж й се прииска да зададе логичния въпрос защо Франция бе върнала независимостта на Даргентия, но изтърси само:
— Предполагам и вие сте отскоро в този замък. — Когато той кимна, тя продължи: — Тогава как успявате да се ориентирате?
Той се засмя.
— Опит. А как успявате вие да се ориентирате сред всички тези мухлясали архиви? Вашето резюме и отзиви показват, че вие сте твърде умела в откриването на подробности в историята.
Тя отметна главата си напред, така че косите й засенчиха очилата й, и се усмихна. Той, изглежда, очакваше отговора й. Дали случаят изискваше скромност, или призоваваше към истината? Най-вероятно последното.
— Ами да, имам много опит в това.
— Благодаря ти, Боже. Ако ви преведох през целия път до тук само за да науча, че съм станал жертва на измама, трябва да наредя да ви отсекат главата.
Пейдж едва не се спъна в края на пътеката. Дълбокият му глас бе сериозен. Той бе принц; нима бе обсебен от мания за власт? Осмели се да го погледне точно когато той спря пред една врата. Залитна към него и големите му силни ръце я задържаха, когато тя загрижено надникна в лицето му.
Очите му все още се смееха, но този път й устните му се усмихнаха.
Тя отвърна на усмивката му. Приятелчето имаше чувство за хумор по отношение на своето положение. Тя хареса това. Той също й харесваше.
А как можеше да не й хареса: той бе един прекрасен принц. Но това не означаваше, че проявяваше някакъв друг интерес към нея, освен като към служителка, специализирана в историческите изследвания.
Тя докосна с пръсти гърлото си.
— Така, ваше височество, с радост отбелязвам, че нямате никаква причина да призовавате вашия Велик инквизитор.
Той се засмя, после я докосна леко по рамото и я въведе в стаята.
Бе споменал и други гости, така че Пейдж очакваше да вечерят в Парадната зала. Замъците от тази епоха винаги имаха такава, обикновено с размера на един или два грандиозни старовремски кинотеатри. Вместо това трапезарията бе малка — само с размера на нейния апартамент. По гранитните й стени висяха свещници от ковано желязо с формата на пресечени фенери, които насочваха приглушени снопове електрическа светлина. Свещникът на масата от тъмно дърво гореше с цяла дузина свещи. Те хвърляха призрачна, трептяща светлина сред стаята без прозорци. Въздухът бе наситен с мириса на мухъл, който се долавяше осезаемо въпреки благовонията на цветята и ароматизираните свещи.
Около масата седяха четирима души. Като настани Пейдж на един стол, Никоу представи останалите гости, които станаха на крака.
— Това е леля Шарлот — посочи той жената вдясно на Пейдж.
Тя бе слаба, с неестествено жълт като тиква цвят на косата. Приветливата й усмивка разкриваше ужасно прехапване на устните. Тя подаде голата си ръка на Пейдж и едва докосна пръстите й.
— Добре дошли, мадмоазел Конър — изрече с нисък и топъл глас със силно изразен френски акцент.
От другата страна седеше синът й Рудолф, братовчедът на Никоу, който носеше колосана бяла риза с тясна вратовръзка в пастелни тонове. Беше толкова кльощав и това се подчертаваше още повече от извивката на носа му, който отпред изглеждаше тънък, но в профил се издуваше като корабно платно. Мекото му „Да, госпожице Конър, добре дошли. Моля ви, казвайте ми Руди“ — звучеше, сякаш езикът го болеше да говори.
