тежка работа. Бащата на Анабет му угаждаше много, тъй като беше с петнадесет години по-стар от него, и свикнал да улеснява пътя му в живота.
Анабет можеше да си спомни един отдавна отминал ден, когато баща й работеше с кирка, докато Буут седеше наблизо върху един камък на сянка и създаваше изумително точни рисунки на заетия си с работа брат. Тогава Буут се занимаваше с дялкането на почти живи дървени фигурки. В края на деня, баща й изкопа една мизерна унция злато, а Анабет добави един копач към колекцията си от дървени животни.
Когато баща й осакатя, отговорността за издръжката на тримата падна единствено върху плещите на Буут. За негова чест, Буут не изклинчи от задължението си. Той просто беше намерил един по-лесен начин, за да ги издържа, който не изискваше да се изпотява от работа.
Когато Анабет научи, преди три години, истината за чичо Буут, беше изумена. Трудно й бе да мисли за своя очарователен, изпълнен с хумор чичо, като за престъпник. Но на шестнадесет години тя добре съзнаваше наклонността на Буут да върши нещата по лесния начин. И да бъде престъпник, беше очевидно по-лесно, отколкото да работи, за да си изкарва хляба.
Както Буут го описваше, това бе просто начин да се облекчат хората от златото, което притежаваха в излишък. Нейният чичо говореше така, сякаш бе някакъв Робин Худ — само че той се оказваше бедната душа, която получаваше златото на богаташа. На Анабет, престъпният живот изглеждаше едновременно смел и романтичен. И то толкова много, че тя помоли Буут да й позволи да участва и сама да го открие за себе си.
И тъй като Буут й угаждаше, тя сега се намираше в това положение. Защото, когато настоя Буут да я вземе със себе си при едно от неговите нападения — заради приключението, което то обещаваше — той не беше достатъчно умен, за да й откаже.
Буут бе предложил идеята, да я облече като момче и да минава за негов племенник. Тя сплете дългата си черна коса и я напъха под една стара шапка Стетсън. За членовете на бандата на Буут — Уиски, Водораслото, Солано, Грайър, Змията и Тийг — тя беше „Детето“.
Закоравелите бандити се отнасяха към нея като към непослушно, макар и забавно дете, каквато тя често си беше. Безразлично. С раздразнение. И напълно негостоприемно. Буут я научи как да стреля, за да се предпазва, и с течение на времето тя придоби още няколко порока, които подобриха маскировката й.
Не мина много време, откакто Анабет яздеше с бандата на Буут, и осъзна, че не желаеше да прекара живота си като един престъпник. Колкото се отнасяше до нея, наградите никога не бяха толкова големи, колкото страхът да не те убият — или да не убиеш някого.
Анабет трябваше да спре да язди с бандата. Но тя се тревожеше много за безопасността на Буут, когато той тръгваше сам. Стреляше по-добре от него и обръщаше по-голямо внимание на подробностите, които им осигуряваха безопасността, както по време на грабежите, така и след това.
Анабет скоро осъзна, че ако някой щеше да направи нещо, за да ги върне към правия път, това беше тя. Така, тя започна да изисква част от плячката на Буут, за да започне да спестява за деня, в който те щяха да напуснат престъпното поприще. Буут й се подиграваше, но й даваше, каквото поиска.
Това не бе лесно спестяване. Буут харчеше дела си от грабежите за уиски и жени и той никога не му стигаше за дълго. Анабет винаги даваше на чичо си част от своите спестявания, за да забави необходимостта от организирането на следващо нападение.
Въпреки недостатъците на чичо си, Анабет го обичаше горещо. Тя живееше с постоянен страх за деня, когато всичките й внимателно изградени планове за връщане в правия път можеха да се разсипят на прах. Какво щеше да стане, ако застреляха и убиеха Буут? Или ако ги хванеха? За нещастие, мечтата й да спести достатъчно пари, за да купи някое ранчо в Колорадо — където Буут не беше ограбил никого — се намираше далеч от реализацията си. Понякога тя се чувстваше така, сякаш водеше една предварително изгубена битка.
Само дето, това бе битка, която тя не можеше да си позволи да изгуби. Защото Анабет не искаше също и да прекара остатъка от живота си, преоблечена като мъж. Тя желаеше да разбере какво щеше да бъде, ако се облечеше и пристъпваше като жена. Бе наблюдавала как дамите се разхождат по тротоара в Санта Фе, така че знаеше доста за изкуството да се ходи с малки, деликатни стъпки, как да се усмихва кокетно и да върти чадърче. Но никога досега нямаше шанса да го опита на практика.
Анабет знаеше, от наблюдението над чичо си и Сиера Стар в градския салон, че съществуваше и физическа страна в това да бъдеш жена. Но тя нямаше намерение да се сношава с мъж. Липсата на желание не би трябвало да я тревожи, но тя се тревожеше. Тревожеше се, че сигурно има нещо нередно в нея, защото на деветнадесет години не притежаваше по-нежните чувства, които се очакваше една жена да покаже към някой мъж.
Лесно беше да се разбере, защо не я привличаше никой от мъжете в бандата на Буут. За всеки от тях тя можеше да намери недостатък — твърде стар, прекалено пиян, твърде мръсен, много злобен. Обаче съществуваше друг мъж, който бе в състояние да я привлече и към когото тя би трябвало да изпитва нещо, а не го правеше. Уолф.
Тя срещна индианеца апах още преди години, когато и двамата бяха деца. Уолф откри долината, когато проследяваше там един елен. Всеки от тях запълваше някаква празнота в живота на другия и те станаха бързо — макар и тайно — приятели.
През годините, откакто се срещнаха, Уолф я научи на всичко за индианците апах, а тя го научи на езика и обичаите на белия човек. Неотдавна той й помогна да хване диви мустанги и я научи как да ги опитомява. Седемте коня, които сега притежаваше, полагаха основата на това, което тя се надяваше да стане едно стадо, и което един ден щеше да отведе в Колорадо.
Напоследък забеляза промяна в поведението на Уолф към нея. Последният път, когато го видя, точно преди да напусне долината, за да дойде на север в Санта Фе, тя осъзна за пръв път, че той я желаеше като жена. Анабет почувства един възел в стомаха си, когато си спомни какво се случи между тях през този ден.
Това беше първият път за близо месец, когато тя видя Уолф. Те лежаха на студената трева до дълбокото, кристалночисто езеро, украсяващо единия край на долината и гледаха как облаците отминават над главите им. Тя се чувстваше особено неспокойна и думите излязоха от устата й, преди да осъзнае значението, което можеше да им се припише.
— Нямаше те много дълго време. Ти ми липсваше.
— Изминала е само една луна, откакто те видях за последен път — подразни я той.
— Къде беше? — попита тя.
Усмивката му беше дива.
— Ловувах. Крадях коне. Бих се с войниците.
— Ще ми се това да не ти харесваше толкова. — Тя докосна раната на бедрото му, която вече бе заздравяла. — И да внимаваш повече. — Тя почувства, как плътта му се напрегна при докосването й.
— Аз съм воин. Моята съдба е да умра в битка.
— Не толкова скоро, надявам се — пошегува се тя. — Не бих искала да отрежа цялата си коса.
— Би ли ме оплаквала като истинска жена апах? — Уолф се пресегна и хвана един кичур от косата й.
Анабет беше изненадана от погледа в очите му и от собственическото му докосване. Тя не знаеше какво да прави, затова се изправи рязко. Той остави достигащата до кръста й коса да се изплъзне от пръстите му.
Тя се обърна и погледна над рамото си към него.
— Никога няма да ми се наложи да те оплаквам, Уолф, защото няма да има кой да ми каже, че си си отишъл. — Това беше истината. Никой в неговото село не знаеше, че Уолф идва в долината. Никой нямаше да знае, че трябва да й се съобщи за смъртта му.
Анабет носеше само един апах набедреник — две парчета кожа с ресни, които достигаха коленете й отпред и глезените отзад, придържани на ханшовете от груба кожена връв. Това бе облеклото на един храбър апах. Даже с Уолф, тя никога не играеше ролята на жена. Беше твърде малка, когато го срещна, за да изпитва някакъв свян пред него и никога не се чувстваше неудобно с голите си гърди пред погледа му. До днес.
Анабет вдигна ръце и се гмурна грациозно в езерото. Когато излезе на повърхността за въздух, Уолф сваляше мокасините си. За секунда той постоя с набедреника си на тревистия бряг. Беше великолепен
