невероятното им умение, с което въртяха сабите, както и безразсъдната им храброст, сплотеността им, дисциплинираността им. Никога не оставяха някой от своите, ранен или убит, на бойното поле, независимо от ожесточения картечен или оръдеен обстрел на противника.
Макар че бяха още млади, тези офицери бяха натрупали солиден боеви опит в годините, когато по западните граници на Русия бушуваше Първата световна война. Военните години ги бяха приучили да не обръщат внимание на разни второстепенни фактори, които нямаха решаващо значение за изхода на поредната битка. Обръгнали в безчет сражения, тези железни мъже се отличаваха по всичко от останалите войскови съединения в Бялата армия. Дори и стилът им на езда бе някак по-различен — по-скоро джигитски, отколкото военен. Препускаха със скъсени стремена и отпуснати поводи, без да прибягват до помощта на мундщуци. Не признаваха други коне, освен чистокръвните арабски породи. Нахлуваха с невероятен устрем във вражеските редици, без да се плащат от ожесточения отпор на червеноармейските картечари. Никой не можеше да им съперничи по надпрепускване. Всеки конник носеше затъкнати на колана си по два камшика (донските казаци ги наричаха „нагайки“), както и по чифт кинжали (или „ханджари“ на дагестански) в ботушите си, с които поддържаха репутацията си на безмилостни главорези.
— Ех, Аполон, ама как хвръкна във въздуха арсеналът край Балашов, а! — оживено заговори мургавият кюрд с хищно лице, облечен в груб плътен ямурлук от необработена овча кожа. Но пък бричът му беше изненадващо елегантен, със сребърна бродерия отстрани, вероятно смъкнат от трупа на някой паднал на бойното поле руски дворянин. — Никога няма да забравя онази приказна гледка!
— Само благодарение на Леда успях тогава да се измъкна невредим от онзи пъкъл — с невъзмутим тон отвърна офицерът, самоуверено яздещ на три метра пред смуглия кюрд своята великолепна черна кобила от прочутата карабахска порода. — Един молла ми обясни преди години, че аз и Леда сме били пронизани от един слънчев лъч… с една дума, беше някакво мистично предсказание, от което честно казано нищо не разбрах, освен едно — не бива да сменям Леда с друга кобила или жребец. Защото тя ми носи късмет. Не случайно дори и косъмът ни е от еднаква боя.
Това наистина беше вярно — косъмът на кобилата бе със странен тъмножълт цвят, а косата на господаря й — руса, с рядък тъмнозлатист оттенък, въпреки че точно сега беше изцяло скрита под папахата от вълча кожа, плътно нахлупена над челото на княз Аполон Кузин.
— Какъвто конят, такъв и господарят — шеговито добави спътникът му, без да уточнява дали намекът му се отнася за мистичното предсказание или за цвета на косъма.
— Само един безумец като теб, Аполон, е способен да рискува живота си, за да пропълзи към онзи строго охраняван склад с муниции, обкръжен от конницата на Будьони.
— Да горя в пъкъла, ако бях изпуснал онази златна възможност! — възкликна княз Аполон. — А какво ще кажеш за фойерверките, Шинко? Незабравима гледка беше, нали? — Очите му грейнаха от възторг, породен от спомена за най-смелия му подвиг.
— Сякаш посред нощ слънцето изгря над степта…
— Знаех си, че съдиш справедливо. Ех, Шинко, разбойническа кръв тече в твоите вени! Колко ли от предците ти са препускали през проходите в малоазийските планини, с окървавени кинжали, със седла, натежали от плячка… Сложи ръката на сърцето си и ми признай, ама съвсем честно — помниш ли друг нощен набег, толкова дързък, толкова безумно смел? И толкова успешен?
— Да… Дълго време няма да мога да забравя онази нощ…
— Дяволски си прав! — изръмжа Аполон и решително стисна челюсти. — Без поне капчица лудост никой не би оцелял в тази братоубийствена война. Здравомислещите погинаха до един още през първите месеци. Никой не може да предвиди кога ще гръмне един експлозив, особено както ние ги поставяме набързо, в пълен мрак, докато се озъртаме и ослушваме трескаво дали няма да ни изненада някой от вражеските часовои. — Аполон забрави за умората, тръсна глава и продължи още по-разпалено: — Докато с жените е съвсем друго. Те искат само едно — нежност. Ако им я дадеш, готови са да те последват накрай света дори. — Той леко се извърна към Шинко, с онази иронична усмивка, така характерна за него, добре позната на бойците от ескадрона.
— Ти, Аполон, ги разбираш тези работи по-добре от нас, неуките ездачи от Азия — кимна Шинко и ослепително белите му зъби лъснаха в широка усмивка, озарила за миг мургавото му лице. — Където и да спрем, местните красавици до една се прехласват по теб и трескаво се заемат да измислят какви ли не поводи, само и само да те примамят в постелята си.
— Така е на война, приятелю. Грабиш всичко, което ти попадне под ръка. Защото никой не може да се закълне, нито пред Христос, нито пред Аллах, че ще доживее до следващото утро.
Шинко извърна очи към командира си, с когото яздеха редом, за да срещне познатата предизвикателна усмивка, с която Аполон беше прочут в дивизията. Но лицето на Кузин остана изненадващо сериозно.
Дори и сега, след неочаквано успешния набег в тила на противника, всеки боец от ескадрона беше наясно, че Бялата армия ще загуби войната. С всяка измината, седмица Червената армия укрепваше все повече. По численост техните полкове вече превъзхождаха двойно белогвардейските. Освен това болшевиките разполагаха с многобройни резерви в жива сила и муниции — повечето от оръжейните заводи в царска Русия бяха в северните и централните губернии. Беше единствено въпрос на време да бъдат разгромени белите — освен ако съюзниците им от Антантата не им се притекат на помощ. Но французите вече се готвеха да се евакуират от Одеса, а англичаните отплаваха от Архангелск и Владивосток, така че нямаше изгледи да пристигне дългоочакваната помощ от Европа, въпреки шумните и многословни уверения в противното.
Ако се появеше сред Белите, Алексеев щеше да бъде мъртъв. Корнилов вече беше мъртъв. Каледин се бе самоубил. Колчак беше застрелян. Всички бяха погинали след двегодишната война с изключение на Деникин и Врангел. Разгромът наближаваше, но на никой не му се щеше да признае този факт открито. Бяха решени да се бият докрай.
Всеки офицер, яздещ в колоната на ескадрона през мразовитата декемврийска вечер, си имаше основателна причина, за да участва в тази обречена военна офанзива, която всеки наблюдател би определил като отчаяна авантюра. Причините, подтикнали тези мъже да изоставят домовете си и да рискуват живота си сред ледените степи, бяха най-различни. В ескадрона имаше дворяни, чиито фамилии бяха владели обширни територии в продължение на столетия. Но офицерите с аристократичен произход бяха малцинство. Преобладаваха представителите на така наречените националности в бившата империя — татари, узбеки, тюркмени, чеченци, ингушети, дагестанци, кабардинци и осетинци и какви ли не още. Въпреки че бяха отчайващо малограмотни, тези синове на Азия бяха отлични ездачи, ненадминати стрелци и хитроумни тактици както в атаките, така и при отстъпленията. А в засадите и внезапните нападения нямаха равни на себе си. Освен това, до един бяха закалени, добре обучени бойци, воювали с години на фронта срещу германците. За главите на мнозина от тях противникът обещаваше примамливо възнаграждение. В деня, в който телеграфът би обявил дългоочакваната вест за разгрома на Дивата дивизия, всички в щаба на болшевиките — московският ВЦИК, както и генщабът на Червената армия в бронирания влак на наркома на отбраната Лев Троцки щяха да отронят по една въздишка на искрено облекчение.
Ескадронът заобиколи западното крило на сградата и продължи към конюшните. Конниците веднага разседлаха конете и започнаха да търкат гърбовете на преуморените животни със сухо сено. Четири денонощия бяха яздили, с кратки престои за нощувки — колкото да поддържат силите си — в лют студ и несекващи опасения от контраатаките на отмъстителните червеноармейци, през опустошената степ, където дяволски трудно се намираше храна и подслон. Затова командването им бе обещало четири дни отдих — вече бяха в безопасност, сред свои. Походът им донесе неочакван успех — никога досега белогвардейско конно съединение не бе прониквало така надълбоко в тила на противника, въпреки смазващото му числено превъзходство.
Така че сега имаше защо целият числен състав на ескадрона — доста пооредял след несекващите сражения — да бъде в неестествено възбудено състояние, предвкусвайки пира в чест на победата, въпреки че мъжете едва се държаха на крака.
След като повериха конете си на грижите на конярите от имението, кавалеристите с много смях и шеговити подмятания се отправиха към масивната триетажна къща. Младостта им помогна да се отърсят от умората и нервното напрежение, което ги измъчваше от няколко денонощия. Още щом усетиха твърдата почва под краката си, мислите им вече бяха обсебени единствено от предвкусването на обилната вечеря,
