майсторски? Да не би достопочтеното ти семейство тайно да е поддържало връзки с някоя банда анархисти?
— Нямам никакви тайни, Язов. Просто се навъртах, преди години, около майсторите в оръжейния завод, собственост на баща ми — спокойно отвърна княз Аполон Кузин. — Още от дете, когато баща ми ме държеше на коленете си, в нашия дом се обсъждаше как се произвеждат експлозиви, колко се печели от тях. Доходен, но много опасен бранш… — добави той и се усмихна, разкривайки безупречно белите си зъби, рязко контрастиращи със загорялото му лице.
Имаше нещо демонично в изражението му, може би заради горящия му поглед, въпреки радушната усмивка. Напомняше, макар и смътно, на хищник, може би на тигър — гъвкав, силен и опасен. Очите му, изпъстрени със златисти точки, зорки и блестящи, бяха леко повдигнати в ъглите към гъстите скосени вежди, малко по-тъмни от русата му коса. Всичко в него издаваше агресивната му природа. Дори и буйната му коса се спускаше върху раменете, отметната назад като лъвска грива. Княз Кузин вече си бе спечелил репутацията на ловък и смел воин, умеещ да преодолява всякакви препятствия, независимо дали ставаше дума за коне, покер, стрелба, преследване, експлозиви или… покоряване на женски сърца.
— Тази вечер е необичайно ентусиазиран — недоволно промърмори един сламенорус ефрейтор на съседа си отляво.
— Както обикновено — гласеше лаконичният отговор, процеден през зъби с неприкрита завист.
Двамата ефрейтори внимателно проследиха с поглед как Аполон Кузин с щедър замах отпрати прислужника, изправен зад стола, и собственоръчно напълни чашата си догоре с водка. Без да подозира, че поне два чифта очи зорко следяха всяко негово действие, доволен, че водката не преля през ръба на чашата, младият левент се облегна назад. Дългите му пръсти обаче не се отделяха от кристалната чаша. После изведнъж се приведе над масата, като че ли внезапно му бе хрумнало нещо неочаквано. Долепи устни до ръба на чашата, надигна я с изящен жест и мигом я изпразни на екс. Едва тогава даде знак на слугата да отнесе изпразнената бутилка, за да я прибави до внушителната редица от пресушени бутилки, строена на два метра зад стола на княза.
— Потомствен дворянин, а пък пие като сибирски мужик! — с нескрито възхищение прошепна смаяният ефрейтор.
— Много жалко… — кисело отбеляза вечно скептичният му събеседник. — Доста ядове можеше да си спести нашето князче, ако не прекаляваше с водката и с шампанското. Помниш ли какво му бе хрумнало миналата пролет, след онзи тридневен запой? Запрати с все сила последната бутилка в камината и обяви пред всички, че ще потегли за Москва, за да убие Ленин от упор. И наистина се метна на седлото… И полетя като фурия, още преди да успеем да изтрезнеем и да се доберем до вратата. Хм, всъщност е жалко, че всичко тогава се провали и то заради едно глупаво недоразумение! Кой можеше да предположи, че в онези дни Ленин още не е бил потеглил от Петербург за Москва? Аполон така се ядоса, че не остави нито един жив враг от онези, които имаха нещастието да се изпречат на пътя му… И цял месец след това не изпи нито една чаша водка!
В ескадрона нямаше по-луда глава от капитан Аполон Кузин, защото никой не умееше да измисля по- дръзки, отчаяно трудни и смъртоносно рисковани авантюри. Може би след последната чаша с водка инстинктът му за самосъхранение се изпаряваше. За щастие неговите предани до смърт телохранители — Карим и Сахин — добре познаваха нрава на господаря си и никога не се отделяха и на крачка от него.
Като сенки тези двама планинци неотстъпно бдяха над Младия сокол или Ас-Сакр Ас-Сагир, както го наричаха в дагестанския аул, където съвсем младият Аполон бе изпратен от баща си, стария княз Александър, за да възмъжее, като отслужи задължителните три години в планинската войска на своя прадядо, местния вожд — Искендер хан. Единствено в битките можеше да бъде застрашен животът на младия княз, защото през останалото време Карим и Сахин, винаги на метър, най-много два зад гърба на Аполон, никому не биха позволили да посегне на техния обожаван господар. По-скоро биха пожертвали своите глави, само и само да не падне косъм от неговата.
В момента двамата телохранители следяха с неприкрито безпокойство своя повереник, който вече не даваше ухо на пиянския брътвеж около масата, поддържан от две дузини пресипнали мъжки гласове. Но не бяха изминали и десетина минути, когато тигровите очи на Аполон внезапно се оживиха, озарени от внезапно споходило го дръзко хрумване.
Капитанът от Бялата армия, потомственият дворянин княз Аполон Кузин, с по-благороден произход дори от командира си — граф Пьотр Радишевски — пъргаво се надигна от стола, вдигна кристалната чаша и за всеобщо изумление, извика така силно, че гласът му заглуши останалите:
— Да пием за болшевиките!
Неловка тишина се възцари след тази наздравица, напълно неочаквана за присъстващите белогвардейски офицери.
Но Аполон само повдигна иронично лявата си вежда.
— Да пием за неминуемата гибел, която очаква онази сволоч, щом се сбъдне мечтата ни да възстановим монархията! — довърши той и се усмихна предизвикателно. Лицето му отново се отпусна и стана приветливо и топло, каквото бе преди минути. Поднесе към мъжествено очертаните си устни кристалната чаша, пълна догоре, и изпи водката от раз, без да разлее нито капка.
— Ура! Ура-а-а, господа офицери! За Царя! За Отечеството! — вкупом ревнаха офицерите, изпразниха чашите си до дъно и като по команда ги запратиха в стените. В трапезарията отекна оглушителен звън от трошенето на скъпия оловен кристал.
Пиршеството продължи до късно през нощта, все така буйно, в необуздано веселие.
Не беше изтекъл и час след дръзката наздравица на княз Кузин, когато графинята се надигна от стола си с извинението, че се налага да надникне в кухнята, тъй като била длъжна да надзирава многобройната прислуга. Кити още не бе затворила вратата след себе си, когато графът запита офицерите от най-близкия до него край на дългата маса:
— Какво ще кажете да прескочим за ден-два до Мадам Зоя в Нижний? Иля Иванич ми спомена, че Зоя е довела нови шест девойки от Грузия, Задкавказието. — Граф Пьотр Радишевски изгледа въпросително пийналите си подчинени.
Шумен пиянски рев потвърди недвусмислено единодушната подкрепа на височайшото предложение.
— Първо да се навечеряме, а после — на конете и право към Нижний! — разпалено махна с ръка съпругът на Кити.
— Да пием за това! — кресна мършавият подпоручик, който дразнеше всички с превзетия си петербургски акцент. — Жени, водка, бифтеци и малко късмет… какво друго му трябва на войника? — Чашите отново бяха пресушени на екс сред възторжените викове в чест на прелестните наслади, които им обещаваше нощният пансион на Мадам Зоя.
След обилната вечеря слугите поднесоха пури и портвайн. Пьотр се обърна към съпругата си, която междувременно се бе върнала от кухнята:
— На сутринта ще трябва отново да продължим с патрулирането. Приготви ми три комплекта чисто бельо. Тръгваме след един час
— О, Пьотр, няма ли да останеш поне за няколко дни при мен? — възкликна младата графиня и лицето й помръкна.
Графът безпомощно повдигна рамене. Погледът му се плъзна по крехката й фигура, но без да се задържа за дълго.
— Съжалявам, котенце, но ни очакват сутринта в щаба на барон Врангел — излъга я с лекота Пьотр. От години бе свикнал да измисля какви ли не поводи, за да прикрива посещенията си при Мадам Зоя. — Ако всичко върви добре, ще се върна след две или най-много три недели. Нали ще се грижиш за имението, докато аз се скитам из степите? Дългът пред Царя и Отечеството ме зове! — Той се наведе, погали я по лицето и я целуна, но набързо, по задължение.
Кити тъжно въздъхна и сведе гъстите си мигли.
— Разбира се, Пьотр. Знаеш, че винаги стриктно изпълнявам задълженията си — послушно промълви графинята, но сърцето й мигом се вледени. „Какво друго бих могла да очаквам? — горчиво се запита тя. — Защо бях толкова глупава да се надявам, че поне този път ще е по-различно?“
