Той изглежда забеляза, че я е засегнал.
— Много неща — кимна и едва забележимо сви рамене. — Донесохте ли нещо да ми покажете?
Когато Ники плъзна папката си по масата към него, един момичешки глас изпищя.
— И аз искам да видя! Чакай! Чакай!
Джорди тичаше към тях, следвана от жена на средна възраст с панталон и тениска на
— О, искам
— Изчакай да ги видим всичките, скъпа. Може някоя друга да ти хареса повече. — Гласът му беше басов, усмивката — предана, докато се взираше в дъщеря си.
На Ники внезапно й се повдига в стомаха при вида на обожанието от страна на най-големия играч в света на рока. Той бе продуцирал албумите на всички големи имена в най-новата история на тази музика. И ето го сега — не притегателният магнит за всяка млада звезда и сериозен музикант в света на рокендрола, а един шибан татко. О, боже, сигурно я бе попитал нещо, защото я гледаше с очакване.
— Нещо алкохолно или не?
Той определено повтаряше въпроса си.
— А… безалкохолно е добре — отговори бързо тя, сякаш излизайки от земята на сънищата.
— На мен също, Мария. — Усмихна се на слугинята. — Карам на сухо.
Мария също се усмихна и стрелна Ники с поглед.
— Мистър Джони внимава с пиенето. Той наистина е добър баща.
Уха. Това приземяваше публичния образ, неизменно свързван със секса, дрогата и рокендрола.
— Ами от онези големи бисквити? — Джорди погледна към баща си. — Остава много време до вечеря.
— Защо не. Малко от онези бисквити
— Съмнявам се дали има жена, която да не обича.
— Наистина ли? — Тъмните му вежди се присвиха.
Очевидно Лиза Джордан, бивша съпруга и звезда от важни малки филми, обожавани от критиците, не обичаше шоколад.
— Аз вероятно го обичам повече от другите. — Ники се опита да се държи учтиво.
Веждите му се отпуснаха, а вниманието му се върна към папката и ентусиазираната оценка на дъщеря му за всяка от дървените къщи, построени някога от Ники.
Когато Мария се върна с чиния апетитни бисквити, осеяни с бучки тъмен шоколад, сметанови цветчета и огромни орехови ядки, Ники трябваше да се сдържи. Беше забравила да обядва, а закуската й не бе особено питателна — ако не се броят трите чаши еспресо — и изкушението да грабне две-три бисквити бе почти непреодолимо.
Наистина, тя изведнъж усети нещо като внезапно притегляне.
Удивително как шоколадът можеше да накара някого да не обръща внимание на такива крещящи несъответствия като домове в стил Версайски дворец и рок звезди.
О, боже… Тя посегна към чинията още преди слугинята да я остави на масата.
Как можеш да не се погаждаш с мъж, който обича шоколад?
Всички изядоха бисквитите си в дружелюбно мълчание, а между залъците постигаха съгласие за някои характеристики, абсолютно необходими за дървените къщички. Като въжените стълби, които се издърпват нагоре. И нуждата от електричество за телевизора. И малък хладилник за безалкохолни напитки. И една достатъчно голяма стая, за да побере цял куп приятели.
Докато си хапваха Ники записа любимите елементи на Джорди, които да включи в проекта, и дори не отказа когато Джони й предложи трета бисквита. Приличаше на едно прасе. Е, какво толкова, след като направо можеше да си умреш за тези бисквити.
— Донесете плановете като привършите с тях — предложи той след като ометоха чинията и си изпиха лимонадите. — Мисля, че започваме.
— Имате ли някакъв бюджет за проекта? — Тя бързо се научи да информира клиентите си, че ако искат Тадж Махал на дървените къщички, това няма да им струва жълти стотинки.
— Всъщност не. Стига Джорди да е доволна от плановете, аз съм насреща.
— Мога да ви покажа нещо, да кажем — до края на месеца.
— Трябва ми по-скоро.
Усмивката му трябваше да смайва, и тя го постигаше; Ники изпита отчетливо усещане за удоволствие, което пронизваше сетивата й въпреки възмутителното му искане.
— Колко скоро по-точно? — попита несигурно тя.
— Наистина скоро — натърти той без да обръща внимание на сдържания й тон. — Наближава рожденият ни ден, нали, скъпа? — допълни весело, разрошвайки косата на дъщеря си. Погледът му се стрелна обратно към Ники. — Извинявам се, че не ви повиках по-рано, но току-що приключих работата си по един албум и се показах отново на слънце. После Джорди реши, че иска дървена къщичка за рождения си ден, препоръчаха ви като най-добрата и… — Той сви рамене. — И ето ни. Естествено с удоволствие ще ви компенсирам за всички неудобства, които ще повлече след себе си този скорострелен проект.
— Боже, не знам… — Имаше работа горе, по къщичката в стил Флинстоун, и не харесваше това негово преситено отношение, с което сякаш й казваше, че с пари всичко може да се купи.
— Бива ме да ускорявам нещата — предложи услугите си Джони. — Каквото и да ви потрябва, ще се погрижа да го имате веднага.
— Мога ли да получа дървената си къщичка за моя рожден ден? — промърмори Джорди, вдигайки глава към баща си със съкровен поглед.
Дъщеря му се хвана за моята несигурност, помисли си Ники, макар че бащата определено не го направи — или не би го направил. Точно сега тя буквално виждаше как колелцата щракат в главата на Джони Патрик — да даде на дъщеря си онова, което искаше, бе приоритет номер едно за него. Въпросът бе: доколко и тя искаше да превърне това в свой приоритет?
Не че бе чак толкова поразена от звездата или пък се впечатляваше от парите; работеше с много известни, богати клиенти. Но Джони Патрик си имаше някои неща, които другите клиенти не притежаваха — като лицето и тялото, за които можеш направо да си умреш. Не че й се искаше да се превърне в групи1, но трябваше да си признае, че би било забавно само да погледа. Е, наречи я повърхностна, заедно с всички други мадами, които си точеха зъбите за него, ако пикантните истории в таблоидите бяха верни.
И сериозно, той й предлагаше всичко, поне по отношение на парите. Защо да ги изгуби? Щеше да го оскубе здравата, да ощастливи счетоводителя си, да ощастливи дъщеря му и да извлече малко удоволствие за себе си от близките си контакти с мъжа, за чийто новогодишен купон в Сейнт Бартс все още се носеха клюки и се пишеха доста скандални страници.
— Кога е рожденият ден? — попита тя.
— На петнадесети август.
Един шибан месец? Да не е луд?
— Луд ли сте? — възкликна тя, сякаш цялата й сдържаност се изпари по дяволите.
Той се усмихна едва-едва.
— Вероятно. Но, вижте, нека да е малка. По-късно можем да пристроим нещо. Какво мислиш, скъпа? — попита той, свеждайки поглед към дъщеря си. — Ще се задоволиш ли с нещо малко като начало?
— Разбира се, тате! Не ми пука колко ще е голяма! Искам само въжена стълба, за да се покатеря в моята собствена къщичка на дървото!
Очевидно и двамата не използваха думичката не.
— Дори и малката къщичка изисква време за построяването й — предупреди ги Ники. И дума не можеше
