— Ти си наистина необикновена — рече тихо той, без да откъсва очи от лицето й.
— Ти също. Но сигурно знаеш това.
Флора разкопчаваше втората си ръкавица на китката.
— Непрекъснато ми го припомнят — отвърна сухо младият мъж, изпъна ръце над главата си и отново се отпусна. — Настоящият губернатор Мар и вечно пияните му доброволци сега са или в кръчмата на Кон Оуен или по следите на индианците.
Той леко се поизправи на седалката. Чувстваше се неспокоен, непрекъснато се питаше дали не грешеше, като се оставяше да бъде воден единствено от сексуалното си желание.
— Моето племе прави всичко възможно да стои настрана от пътя им.
— Изглежда си се примирил.
— Но въоръжен и винаги нащрек. Така е по-безопасно.
— Често ли идваш във Вирджиния Сити?
Младият мъж отново поклати глава.
— Предпочитам ранчото си, но съдия Паркман ми е приятел.
Той въздъхна.
— И разбира се, другата причина беше Изолда.
— Тя наистина ли е заминала с оня барон?
Гласът й прозвуча неуверено. Междувременно тя извади и втората ръкавица.
Адам не отговори в продължение на няколко секунди и Флора се запита, дали не беше престъпила отново отвъд границите на любезността. После той се разсмя, гласът му прозвуча топло и интимно в мрака.
— Надявам се да е така.
Той се обърна към младата жена, вдигна ръка и докосна леко бузата й с обратната страна на пръстите си.
— Това е грешка. Ти не би трябвало да си тук. Аз не би трябвало да съм тук. Нашата разходка в градината не изглежда много разумно решение. Би трябвало да се връщаме.
— Би трябвало.
Гласът й беше дрезгав, устните й бяха само на сантиметри от неговите, а ръкавиците й бавно се плъзнаха по пръстите й към пода на екипажа.
Младият мъж пое трескаво въздух.
— Боже, човек не може да ти устои…
Кожата й проблясваше на слабата лунна светлина. Раменете, голите й ръце, извивката на гърдите под дълбокото деколте на роклята привличаха неудържимо погледа му, силно ухаещият й на жасмин парфюм възбуждаше сетивата му.
— Целуни ме — прошепна Флора, тъй като на нея, както и на него, й беше трудно да се сдържа повече.
— Не.
Адам не се помръдна.
— Тогава аз ще те целуна.
Усещаше лекия й дъх по устните си и настойчивото желание, което сякаш щеше да пръсне главата му.
— С колко време разполагаме? — попита тихо той, капитулирайки.
— Знаеш по-добре от мен.
В думите й се криеше двоен смисъл.
— Няма да имаме достатъчно време.
Искаше му се да стои до нея, в нея, върху нея, да я притежава неограничено дълго време — това усещане наистина го изненадваше и той се опитваше да не му обръща внимание.
— Вече не си на шестнайсет…
Предпазлив, опипващ почвата, типичен мъжки въпрос. При това той знаеше, че отговорът беше без значение за него.
Дори и да му беше отговорила, той не я чу, защото внезапно ръцете й се озоваха върху лицето му, придърпаха го по-близо и когато устните й докоснаха неговите, той вече разкопчаваше панталоните си.
Бързо я премести под мощното си тяло, отмести встрани многобройните й поли и фусти, докато устните им се бяха впили едни в други, огромното му желание беше в невероятен синхрон с нейното. Флора се опита да му помогне да разкопчее панталоните си, но той каза едно дрезгаво „Не!“ почти в устните й, като нетърпеливо отблъсна ръцете й. Щом извади възбудения си член, той проникна веднага в нея, защото не можеше да чака и секунда повече.
Елегантният файтон в тъмния хангар се люлееше, чуваха се само характерните за любовната игра звуци и скърцането на пружините. Адам шепнеше нежно в ухото й на майчиния си език учудващи думи, които не беше казвал на никоя друга жена преди това. А Флора го целуваше жадно, като че изгаряше от желание да усети не само допира, а и вкуса му.
Не можеше да си обясни причината за това страстно желание, което тази жена възбуждаше у него, не си спомняше нещо подобно да му се е случвало преди. Знаеше обаче, че иска този миг да не свърши никога, чувстваше се като обхванат от някаква треска. „Не спирай — повтаряше неспирно мозъкът му — не спирай…“ Ритъмът, с който се движеше долната част на тялото на младия мъж беше в синхрон с несдържаната молитва, отекваща в мозъка му. Дишаше тежко, очите му бяха затворени под влияние на екстаза, причинен от движенията му в чувственото тяло на Флора, която му отвръщаше с не по-малка страст. Трябваше да се досети още като го видя, че е способен на подобна дива лудост. И тя въздъхна, целуна го и измърка доволно. След първите безпаметни мигове настъпи известно успокоение и той успя частично да я разсъблече, да развърже, да разкопчее, така че накрая гърдите й заблестяха с белотата си на лунната светлина и младият мъж вече можеше да се наслади на мекотата им.
— Сега е моят ред — каза след малко младата жена, като се качи върху него и се зае с диамантеното копче за яка на ризата му.
А когато съблече дрехата му, той откри че малките й ръце можеха да бъдат много изобретателни, конкурирани единствено от устните и езика й.
Двамата се любиха, като използваха най-различни пози. В един момент, когато се съвзе от поредния си оргазъм, Флора прошепна:
— Не е нужно… да бъдеш… толкова всеотдаен.
— Не го правя заради теб — отвърна задъхано той.
Когато усети, че тя отново отива към върховния момент, Адам си позволи най-после да сподели екстаза й. Известно време двамата лежаха мълчаливо, тишината се нарушаваше единствено от тежкото дишане на младия мъж. А след това Флора докосна потното му чело — дребен собственически жест към лежащия отгоре й мъж.
— Ти си забележителен… — прошепна тя.
Върховно задоволство изпълваше всичките й сетива.
— Струва ми се, че Монтана ще ми хареса.
Тя усети как мускулите му се стегнаха под милувките й и добави тихо:
— Не се тревожи. Това беше само едно благодаря, нищо повече.
Тя по-скоро почувства, а не видя усмивката му.
— Удоволствието беше мое, госпожо. Бях забравил колко приятелски настроени могат да бъдат англичаните.
— Аз също съм наполовина американка.
„А — помисли си той, — това обяснява горещата й кръв. Както и очарователната й откровеност.“ Въпреки изгарящото си желание да остане още дълго в нея, той си даде сметка, че последните им откраднати мигове изтичаха. Целуна я леко и каза с истинско съжаление:
— Ще трябва да се връщаме.
Адам седна и започна да закопчава ризата си.
— Сигурно ще имаш нужда от носната ми кърпичка — любезно предложи той и измъкна бялото ленено правоъгълно парче плат от джоба си.
