Сюзън Джонсън
Блейз
ГЛАВА 1
Бостън, февруари 1861
Силни смугли ръце, галещи бавно топъл гръб…
Една крехка жена с ухание на летни рози…
Сенки и полумрак в един самотен вестибюл…
Той усещаше опората на износената ламперия от орехово дърво зад гърба си. Лионската коприна под пръстите му, ефирна и затоплена, заливаше сетивата му с наслада. Отпивайки бавно от удоволствието, той плъзна, ръцете си по покрития с коприна гръб на притисналата се към него жена, по надипленото й деколте, за да ги сключи накрая леко около голите й рамене. Тя ухаеше на виолетки и когато той обърна непринудено глава, за да хвърли един бегъл поглед към мрачния вестибюл, брадичката му се докосна до напарфюмираните й златни къдрици, меки като пух.
— Надявам се, не съжаляваш, че те убедих да дойдем тук — бе сдържаното й, едва прошепнато въведение.
— Не, не съжалявам — отвърна й дълбокият, дрезгав мъжки глас.
— Ти си най-невероятният мъж, когото съм виждала някога на север или юг от линията Мейсън- Диксън — измърка тя с медения си южняшки, пищен като самур акцент, докато тялото й се придвижваше предизвикателно към очевидно възбудения мъж.
Едно басово, неразбираемо промърморване прие скромно подсладения комплимент и тъмните му като безлунна нощ очи се спряха върху красивата жена, приютена в неговите ръце.
Високият мъж с бронзов тен, със съвършено като на елинска статуя лице, с буйна гарванова коса и поразителни, искрящи очи беше облечен в пищните дрехи на индианците от равнината — реснисти лосови кожи, украсени с хермелин и пера, мокасини с криволичещи по тях ленти в златно, червено и черно, изящна огърлица от мечи нокти и пера, спускаща се по леко откритите му гърди.
Точно тези едри, мускулести гърди бяха в момента обект на прехласнатото внимание на дамата. Тя галеше очертанията им с дълги, непринудени движения. И тези две тела, едното високо и мускулесто, другото фино и крехко, притиснати едно към друго в полумрака на вестибюла на втория етаж, продължаваха своя само загатнат разговор, воден с помощта на плавни движения на тялото и нежни ласки на ръцете.
— Откъде си? — прошепна екстравагантната жена, облечена в пищна рокля в стила на френския двор. Ръката й се промъкна надолу и после под колана на неговите кожени гамаши.
— От Монтана1 — отвърна мъжът с ястребово лице, поемайки рязко въздух.
— Кое племе обитава тези земи? — попита тя с дълбокия си мек глас. Въпросът й намекваше по-скоро за дрехите му, докато пръстите й вече докосваха неговата очевидно набъбнала мъжественост.
Той преглътна, преди да отговори.
— Абсароки2 — каза той и усети как мигновено малката ръка прекъсна своето пътешествие. Отгатнал причината за това, той промърмори в допълнение: — Планинските врани. — Това бе името, познато на външния свят.
Дискретните й пръсти отново се задвижиха, прокрадвайки се напред, наслаждавайки се на твърдите като камък, жилави, мускулести форми. Всеки нерв от пламналото й тяло се разтапяше в огъня на неопитомената сила, скрита под смуглата кожа. Тя усещаше годините, прекарани във физическо натоварване и упражнения, можеше почти да вдъхне от аромата на необятната прерия и нейните планини. Той беше с няколко инча по-висок от повечето мъже, силен, мълчалив, въплъщение на благородна натура и свободолюбие.
Но защо все още не я беше целунал? Защо, леко раздразнена се питаше тя, след като бе абсолютно ясно, че не е безчувствен към чара й. Лилибет Рейвънкур не бе привикнала да среща такъв отпор — мъжете се бяха хвърляли в краката й откакто бе станала на шестнадесет. С една копринена въздишка тя се плъзна по стройното му тяло. Деликатното й движение, усъвършенствано дълго, умело балансирано в неотразимия, изкусно завоалиран нюанс между намека и въздържаността, я притисна до мъжката му твърдост и тя усети нарастването й, въпреки че мъжът, обхванал я леко в своите обятия, не издаде нито звук. „Сега ще ме целуне“, помисли си тя и прекрасното й лице, обградено с руси къдрици, се повдигна в очакване.
Но той не я целуна. Вместо това неговите силни ръце обвиха гърба и ръцете й и повдигайки се с едно гъвкаво движение на мускулите на бедрата и бицепсите си, мъжът сложи край на любовните предисловия. Той бързо я понесе в най-близката спалня, а пищните дипли на светложълтата коприна, спускащи се от ръцете му, оставяха диря по коридора зад него като бледи, проблясващи потоци.
След това, само миг по-късно, той я целуна. Целуваше я навсякъде, докато бавно събличаше дрехите й. Устните и езикът му галеха всяка извивка, издатинка или трапчинка, всяко надигнало се връхче и всяка сладостна равнина. Той я целуваше на места, където никога не я бяха целували, и отначало тя си помисли, че ще умре, когато усети горещия му дъх там… Но не умря, разбира се, и когато езикът му последва недвусмислената посока, в която го водеха устните и зъбите му, докосващи и възбуждащи я. Вече бе убедена, че никога не се е чувствала по-близо до рая.
Тя успя да дойде на себе си само за няколко мига, докато той се изправи, за да съблече дрехите си. След като изу мокасините си, той свали кожената си риза през главата с едно-единствено мъжествено движение.
— Ами ако някой влезе? — прошепна тя, докато го наблюдаваше как с едната си ръка мята огърлицата на таблата на леглото, а с другата смъква кожените гамаши от стройните си бедра. Измъквайки се от украсените с ресни панталони, той ги остави да лежат на пода, няколко сантиметра встрани от купчината дантелени фусти, плод на шестмесечния ръчен труд на дузина слугини. Висок, широкоплещест, със строен, жилав торс и бедра, на фона на които се очертаваше красиво оформеният белег на неговата възбуда, мъжът измина краткото разстояние до леглото. Погледът на Лилибет се снижи, сякаш бе омагьосан от гледката, и тя почувства как огънят между бедрата й се разгоря още по-силно.
— Не се страхувай — успокои я тихо той, докато тялото му се спускаше над нейното. Обзет от усещането за пулсиращата си възбуда, която проникваше в нейната женствена сладост, той вдигна дългите си мигли и погледна лицето й. Очите й бяха затворени плътно, а устните й — леко разделени. Дишането й се прекъсваше от време на време от кратки, задъхани стонове.
Дамата, изглежда, бе доволна. Той забрави за въпроса си и се наведе, за да целуне нежно разтворените й устни.
Три сгради по-надолу по леко спускащата се улица, издигната достатъчно, за да предоставя чудесна гледка към реката Чарлз, едно младо момиче с непокорна огненочервена коса бе застанало до прозореца на спалнята си, вперило поглед във влажния, непрогледен мрак.
— Още една мъглива нощ — изхлипа тя и дръпна тежката дантелена завеса зад малкия прозорец. — Предполагам, че утре пак ще е прекалено дъждовно за езда.
Възрастната жена, която приготвяше леглото й, не обърна внимание на въздишката и обезсърчената забележка.
— Елате, мис Венеция, седнете, а аз ще разреша косата ви.
Облеченото в нощница момиче прекоси с босите си крака розовия плюшен килим и се просна унило в леглото.
— По дяволите, Хана, ако скоро не изляза навън, за да пояздя, ще умра от скука!
— Мис Венеция — запротестира бившата й дойка, сега нейна лична прислужница, — внимавай какво говориш. Ако само те чуе майка ти, сигурно ще те остави без вечеря поне за седмица.
Без да обръща внимание на заплахата, младата жена сбърчи лицето си в кратка гримаса.
— След като я виждам само за чая, и то през малкото дни, когато е вкъщи, и то ако няма главоболие, рискът да ме чуе едва ли е голям, Хана. Освен това татко няма нищо против да кълна от време на време. Той казва, че всеки трябва някак да се освобождава от напрежението. А когато си момиче, почти всички други начини за освобождаване от напрежението са недостъпни за теб. Освен ходенето по магазини, разбира се — завърши тя унищожително. — Нали мама точно така прекарва живота си.
— Хайде, котенце, не е чак толкова зле. — Хана бе свикнала да утешава тези детски избухвания и
