мрачни настроения още откакто Венеция се бе появила на бял свят.
Крехкото младо момиче се изпъна унесено по гръб на леглото. Разпръснатата й червена коса беше в крещящо несъответствие с розовите чаршафи. Мрежестото покривало на леглото, заедно с цялото обзавеждане на стаята, бе подбрано от майка й, която упорито отказваше да се примири с колорита на своята дъщеря. Мис Венеция покри мрачно главата си с ръце и отново въздъхна.
— О, Хана, напротив. Единственото интересно нещо в живота ми е ездата, а аз не съм яздила вече седмица. Дъжд, дъжд, мъгла, дъжд, студ, всеки ден… — Трета въздишка, мелодраматична и протяжна, се понесе в богато обзаведената стая.
Това действително беше една типична за Бостън студена зимна вечер, влажна и неясна, а уличните фенери, обвити в гъста мъгла, разпръсваха странно зловеща светлина.
Недалече от къщата, където младото момиче се оплакваше от студа, в една от разкошните гостни на построената в готически стил сграда на Бийкън стрийт, нощта съвсем не беше така мразовита. Всъщност атмосферата беше даже доста разгорещена, породена от блесналото от пот, стройно, смугло тяло на мъжа, даряващ с удоволствие трескаво възбудената жена под него.
Неукротимото му желание я покоряваше така варварски, а невероятното му тяло и силните му ръце я довеждаха до безпомощност. Усещането, че е обсебена, че се е предала, бе надделяло и подпалило страстта й до безпаметност. Тя стенеше, от нея се откъсваха леки възгласи на удоволствие, прекъсвани от пресекливите й въздишки при всяко бавно движение на неговите стройни бедра. При всяко отдръпване нейните бели, украсени с пръстени ръце се впиваха в бронзовия гръб на напрегнатия мускулест мъж, докато той се осея с издрани до кръв белези.
Без да обръща внимание на резките от нокти по гърба си, той шепнеше до изящната гънка на шията й любовни, чувствени слова на някакъв странен, непознат език, чиято необичайност я възбуждаше още повече, докато ритъмът на умелите му движения в нея я разпъваше на кръста на удоволствието. Едно леко захапване на здравите му бели зъби по меката плът на гърлото й заля пулсиращите й сетива с вълната на страстта. Влажните й устни се разтвориха и тя извика в мига, в който екстазът достигна връхната си точка, разкъсвайки тялото й, неусмирим като дъжда, блъскащ се в прозорците.
Мъжът погледна към вратата и закри нежно устните й със своите, заглушавайки вика, издаващ непозволената им близост. Едва тогава, след като прикри вопъла на нейното удовлетворение от останалите гости, той си позволи сам да достигне до своя връх на удоволствието.
Легнал след това по гръб, обгърнал нежно жената до себе си, той се чудеше дали тя ще е от оня тип дами, които питат за скалповете. Откакто бе влязъл в бостънското общество преди четири години — благоприличието състояние в злато му бе осигурило добър прием — той бе открил, че високопоставените дами реагират по два основни начина — или с ужас, сякаш един евентуален роб се бе промъкнал неканен до тях право от конюшните, или с очевидна сласт. Жените от втория тип също се деляха на две категории — изпитващи искрено съчувствие към тежкото положение на коренните жители на Америка, и другите, заинтересувани От броя на скалповете, които бе отнел.
Една бледа ръка се плъзна по гърдите му и прекъсна размислите му. Крехката красавица прошепна със своя нежен, мелодичен и провлачен изговор наивния си въпрос:
— Много ли… врагове… си убил? — Думата „врагове“ бе произнесена с допълнително удължени срички.
За миг мъжът остана безмълвен и неподвижен — от блестящата си черна коса, разпръсната по раменете му, до хермелиновите украшения по глезените си, които той не бе имал времето или търпението да свали. След това устните му се разтвориха в усмивка, той прокара ръце под нейните и я повдигна върху гърдите си. Вперил поглед в красивото лице, отдалечено само на сантиметри от неговото, той каза много, много тихо:
— Тази година открих в Харвард толкова малко врагове, че свалянето на скалпове хич не вървеше добре.
Тя запротестира леко от прозаичния отговор и потръпна от удоволствие, притискайки се към тялото му. Малко след това пълната долна устничка на дамата се начупи кокетно:
— Е… не ми казвай тогава.
— Не ме питай… тогава — отговори той меко, а усмивката му се разшири още повече.
— Ти ме подведе. — Пищният чарлстънски изговор бе флиртуващо приглушен.
— С риск да опровергая дамата — каза той с добронамерен смях в очите си, — ще кажа, че по този въпрос може да се поспори.
Една бавна, чувствена усмивка отвърна на забележката му.
— Какво правиш в Бостън — деликатната пауза бе примесена с изящно загатване — иначе? — Малкото й краче се промъкна прелъстително между краката му.
— Освен това ли? — прошепна той. Възбудата му отвърна бързо на допира на пухкавите й бедра, които се плъзгаха лениво върху тялото му. — Ходя на училище — отвърна той лаконично. Дамата едва ли желаеше да чуе дългия вариант на отговора, който започваше със споменаването на златната треска в Калифорния и действията на американското правителство по отношение на прерийните племена през 1851 година. Бащата на Хейзард бе осъзнал, че сблъсъкът с потока от емигранти на запад е неизбежен, и когато единственият му син порасна достатъчно, той го изпрати да се учи на изток. Имайки предвид времето, мястото и нежните потръпващи женски бедра, Хейзард обедини набързо причините, Поради които бе в Харвард, и каза:
— Баща ми настояваше да опозная пътищата на белия човек:
Тя наведе глава и бавно прокара език по горната му устна.
— Ти — въздъхна нежно тя — сам би могъл да даваш уроци.
Очите му издаваха, че се забавлява, а гласът му прозвуча с кадифен тембър:
— Благодаря ви, мадам.
Тя го галеше и милваше, нежните й ръце се плъзгаха по мускулите на рамената му, после към гърдите му и обратно към гърба.
— А имаш ли име? — попита тя и пръстите й се заровиха в тъмната коса, пръсната по раменете му.
Той замлъкна за миг, спрян от непреднамерената й арогантност, но преценил, че въпросът е добронамерен, отговори директно:
— Измежду белите или индианците?
— И двете. — Тя отметна неговата дълга черна коса от рамото му.
— Тук съм известен като Джон Хейзард Блек. Името ми между абсароките е Ис-биа-шибидам Дит- чилаяш — Хейзард Черната пума.
Нацупвайки се отново чаровно, жест, който според него чудесно допълваше благоуханния й чар, тя прокара чувственото си езиче по долната си устна и каза:
— Не ме попита за моето име.
Подобна мисъл не му бе минавала през ум.
— Извини ме — каза Хейзард лицемерно любезно, — но ти така ме разсея. И продължаваш да го правиш — допълни той, а движението на бедрата й продължаваше да обърква мислите му.
— Кажи ми името си. — Той прокара нежно ръце по извивката на коприненото й задниче и спря за миг, когато тя му отвърна с въздишка. След това Лилибет се плъзна лениво по най-верния показател на намеренията му и тъй като домакинята на тазвечерния прием скоро щеше да забележи не само неговото отсъствие, а и това на компаньонката му, ръцете му продължиха да я масажират бавно. Неговата надигаща се мъжественост пламенно се противеше на здравия разум. Нежната Лилибет, която, както току-що бе разбрал, беше зълва на домакинята, впери поглед в тъмните му очи и прошепна нежно:
— Толкова скоро?
— Както сама виждаш — отвърна той с чаровна усмивка, усъвършенствана в многото подобни разговори с благородни дами, изгарящи от нетърпение да бъдат прелъстени, — твоите достойнства — гласът му премина в дрезгаво мъркане, докато изящните му бронзови пръсти се спуснаха надолу по пухкавата розова плът и проникнаха във влажното й, топло, хлъзгаво местенце, — ме впечатляват. — Той не се бе учил в Харвард само на това, как да отпива от шерито си и да разговаря на философски теми. Бе изучил в Нова Англия всяка нова вариация на универсалния език на любовта. След това той целуна връхчетата на
